събота, но тя бе толкова оскъдно заредена, че дори не си взех карта — изглежда ще трябва да посетя Олимпия или Сиатъл в скоро време и да открия добра книжарница. Зачудих се разсеяно какъв ли е разхода на гориво на пикапа… и потреперах при мисълта.
Дъждът остана като тих ръмеж през уикенда, така че поне спах добре.
Хора ме поздравяваха на паркинга в понеделник сутрин. Не им знаех имената, но им се усмихвах и им махвах с ръка. Беше по-студено тази сутрин, но за щастие не валеше. В час по английски Майк зае обичайното си място до мен. Имахме бърз тест на „Брулени хълмове“. Беше доста семпъл, много лесен.
Общо взето се чувствах много по-удобно, отколкото си мислех, че ще се чувствам до този момент. По- удобно отколкото изобщо очаквах, че ще бъда тук.
Когато излязохме от клас, въздухът беше пълен с въртящи се бели петънца. Можех да чуя как хората си викат оживено един на друг. Вятърът щипеше бузите и носа ми.
— Уау — каза Майк, — вали сняг!
Погледнах малките пухкави парченца, които се натрупваха около тротоара и се завихряха хаотично около лицето ми.
— Ъгх. — Сняг. Замина ми хубавият ден.
Той изглеждаше изненадан.
— Не харесваш ли снега?
— Не. Това означава, че е прекалено студено, за да вали. — Очевидно. — Освен това, би трябвало да пада на снежинки — нали знаеш, всяка една уникална и така нататък. А тези приличат на краищата на клечките за уши.
— Никога ли не си виждала сняг? — попита той недоверчиво.
— Разбира се, че съм! — Замълчах. — По телевизията.
Майк се засмя. И след това една голяма, кишава топка сняг го фрасна отзад по главата. И двамата се извърнахме да видим откъде е дошла. Подозирах Ерик, който се отдалечаваше с гръб от нас — в грешната посока за следващият си час. Майк очевидно имаше същото подозрение. Той се наведе и започна да събира купчинка бяла киша.
— Ще се видим на обяд, става ли? — казах, докато вървях. — Веднага щом хората започнат да мятат мокри неща, аз се прибирам вътре.
Той само кимна, очите му приковани върху отдалечаващата се фигура на Ерик.
През цялата сутрин всички бъбреха развълнувано за снега — очевидно това е първият снеговалеж за новата година. Държах си устата затворена. Разбира се, беше по-сухо от дъжда — поне докато не се разтопеше в чорапите ти.
Бях нащрек, когато тръгнах с Джесика след испански към закусвалнята. Навсякъде хвърчаха топки. Имах папка в ръцете си, готова да я използвам като щит, ако се наложи. Джесика си помисли, че се държа ужасно смешно, но нещо в изражението ми я спираше сама да ме замери с топка.
Майк ни настигна тъкмо като влизахме през вратите, смеейки се, като снегът разтопяваше оформените иглички на косата му. Той и Джесика започнаха оживено да говорят за снежната битка, докато се нареждахме на опашката, за да си купим храна. Хвърлих поглед към масата в ъгъла просто по навик. И замръзнах на място. Имаше пет човека на масата.
Джесика ме дръпна за ръката.
— Ехо? Бела? Какво искаш?
Погледнах надолу — ушите ми горяха. Нямаше причина да се стеснявам така, напомних си. Не съм направила нищо лошо.
— Какво й е на Бела? — Майк попита Джесика.
— Нищо — отговорих. — Ще си взема само сода днес. — Настигнах края на опашката.
— Не си ли гладна? — попита Джесика.
— Всъщност, чувствам се малко зле — казах аз, очите ми все още залепени за пода.
Изчаках ги да си вземат храна и ги последвах към една маса, като държах очите в крака си.
Налях си содата много бавно, докато стомаха ми се бунтуваше. Майк ме попита два пъти с ненужна загриженост как се чувствам.
Казах му, че е нищо, но се зачудих дали да не преиграя и да прекарам следващият час в кабинета на сестрата.
Абсурдно. Нямаше за какво да бягам.
Реших да си позволя един поглед към масата на семейство Кълън. Ако ме гледа, ще пропусна биологията, защото точно толкова съм страхлива.
Държах главата си ниско, като погледнах през миглите си. Никой от тях не гледаше насам. Повдигнах малко главата си.
Смееха се. Косите на Едуард, Джаспър и Емет бяха напоени с топящ се сняг. Алис и Розали се наклониха назад, когато Емет разтръска мократа си коса към тях. Наслаждаваха се на снежният ден точно като всички останали — с разликата, че те изглеждаха като от сцена на филм в сравнение с останалите.
Само че настрани от смеха и игривостта, имаше нещо различно, нещо което не можех веднага да определя какво е. Огледах Едуард по-внимателно. Кожата му не бе чак толкова бледа, реших че навярно е зачервена от снежната битка, а и кръговете под очите му не бяха толкова очевидни. Но имаше и нещо друго. Наблюдавах го размишлявайки, опитвайки се да изолирам промяната.
— Бела, какво гледаш? — намеси се Джесика, проследила погледа ми.
В точно същият момент, очите му се извърнаха, за да срещнат моите.
Наведох глава, оставяйки косата ми да скрие лицето ми, макар да бях сигурна, че за секундата през която очите ни се срещнаха, той не изглеждаше нито груб, нито недружелюбен като последният път, когато го видях. Изглеждаше по-скоро любопитен, незадоволен по някакъв начин.
— Едуард Кълън те зяпа — изкикоти се Джесика в ухото ми.
— Не изглежда ядосан, нали? — не можех да се спра да попитам.
— Не — каза тя, очевидно объркана от въпроса ми. — Че защо?
— Не мисля, че ме харесва — признах аз. Все още ми се гадеше. Подложих главата си на една ръка.
— Кълън не харесват никого… или поне не се задържат достатъчно около някого, че да го харесат. Но той все още те зяпа.
— Спри да го гледаш — изсъсках й аз.
Тя се изкикоти, но отмести поглед встрани. Вдигнах леко глава, за да се убедя, че го е направила, обмисляйки да приложа насилие, ако се съпротивлява.
Точно тогава Майк ни прекъсна — той планираше епична битка във виелицата на паркинга след училище и ни канеше да се присъединим. Джесика се съгласи ентусиазирано. Начина по който гледаше Майк не оставяше съмнение, че ще се съгласи на всичко, което той й предложи. Аз си замълчах. Щеше да се наложи да се крия във физкултурният салон, докато паркинга се обезлюди.
През останалата част от обедната почивка внимавах да държа очите си само на собствената ми маса. Реших да приема сделката, която бях направила със себе си. Тъй като той не изглеждаше ядосан, щях да отида в часа по биология. Стомахът ми направи малко задно салто при мисълта, че ще стоя отново до него.
Не исках да вървя с Майк към клас както обикновено — той изглежда бе популярна мишена за снежните топки — но когато стигнах до вратата, всички освен мен изпъшкаха в унисон. Валеше дъжд, който измиваше и последните следи от натрупалият се сняг. Нахлупих качулката си с тайно задоволство. Щях да бъда свободна да се прибера веднага след физическо.
Майк продължаваше да се оплаква през целият път към сграда четири.
Веднъж влязла в класната стая, почувствах вълна на облекчение при вида на празната ми маса. Господин Бенър обикаляше стаята, разпределяйки микроскоп и кутия със слайдове на всяка маса. Часът нямаше да започне скоро и стаята се изпълни с жужащи разговори. Държах погледа си встрани от вратата, рисувайки разсеяно на корицата на тетрадката ми.
Чух съвсем ясно, когато столът до мен се премести, но очите ми останаха внимателно фокусирани върху шарката, която рисувах.
— Здравей — ката тих, мелодичен глас.
