отприщи. Трябваше да бъда силна, а нямах представа как…
— Нали знаеш онази история от Библията? — изведнъж запита Джейкъб, все още сякаш четящ по празния таван. — Онази за краля и двете жени, биещи се за детето?
— Да. Крал Соломон.
— Точно така. Крал Соломон — повтори той. — Та, той казва: срежете детето на две… но било само тест. Само за да види коя от двете ще се откаже, за да запази детето.
— Да, помня.
Той ме погледна.
— Няма да те режа повече на две, Бела.
Разбрах какво казваше. Казваше ми, че ме обича най-много и неговото отстъпване го показваше. Исках да защитя Едуард, да кажа на Джейкъб, че Едуард би направил същото, ако исках, ако му позволях. Аз бях тази, която не би се отказала от това, което има. Но нямаше смисъл да започвам спор, който само би го наранил повече.
Затворих очи, опитвайки се да овладея болката си. Не можех да му наложа това.
Останахме тихи за момент. Той изглежда чакаше аз да кажа нещо; а аз се опитвах да измисля какво да кажа.
— Може ли да ти кажа коя е най-лошата част? — попита той колебливо, когато не казах нищо. — Имаш ли нещо против? Ще бъда добър.
— Ще помогне ли? — прошепнах.
— Може би. Не би могло да причини повече болка.
— Тогава коя е най-лошата част?
— Най-лошата част е да знам какво щеше да бъде.
— Какво можеше да бъде — въздъхнах аз.
— Не — Джейкъб поклати глава. — Аз съм точно за теб, Бела. За нас щеше да е безпроблемно — приятно и лесно като дишането. Аз бях естествения път, по който животът ти щеше да поеме… — той се загледа в пространството за момент и почака. — Ако светът беше такъв, какъвто трябваше да бъде, ако нямаше чудовища и магия…
И аз можех да видя това, което и той, и знаех, че е прав. Ако светът беше нормалното място, което трябваше да бъде, Джейкъб и аз щяхме да бъдем заедно. И щяхме да сме щастливи. Той бе моята сродна душа в този свят — и все още щеше да бъде, ако не бе засенчен от нещо по-силно, нещо толкова силно, че не би могло да съществува в обикновения свят.
Дали беше така и за Джейкъб? Нещо, което бе „надцакало“ сродната душа? Трябваше да повярвам, че е така.
Две бъдеща, две сродни души… прекалено много за който и да е човек. И бе толкова нечестно, че аз не бях единствената, плащаща за това. Болката на Джейкъб ми изглеждаше прекалено висока цена. Свивайки се от страх при мисълта за тази цена, се зачудих дали щях да се поколебая, ако не бях загубила Едуард веднъж. Ако не знаех какво е да живея без него. Не бях сигурна. Това знание се бе вкоренило дотолкова в мен, че не можех и да си представя как щях да се чувствам без да знам.
— Той е като наркотик за теб, Бела — гласът му още беше нежен, нямаше и нотка критичност. — Виждам, че сега не можеш да живееш без него. Твърде късно е. Но аз можех да бъда нещо по-здравословно за теб. Не наркотик — можех да бъда въздухът, слънцето.
Ъгълчето на устата ми се изви нагоре в тъжна полуусмивка.
— Знаеш ли, мислех за теб точно така. Като за слънцето. Моето лично слънце. Винаги разкарваше облаците за мен.
Той въздъхна.
— С облаците мога да се справя. Но не мога да удържа затъмнението.
Докоснах лицето му, поставяйки цялата си длан на бузата му. Той издиша при допира и затвори очи. Беше много тихо. За момент можех да чуя туптенето на сърцето му, бавно и равномерно.
— Кажи ми най-лошата част за теб — прошепна той.
— Мисля, че това може да е лоша идея.
— Моля те.
— Мисля, че ще ти причини болка.
— Моля те.
Как можех да му откажа нещо изобщо?
— Най-лошата част… — поколебах се и после оставих думите да излязат от устата ми като наводнение от истини. — Най-лошата част е, че видях всичко — целия ни живот. И го искам ужасно много, Джейк, искам го целия. Искам да остана точно тук и никога да не помръдвам. Искам да те обичам и да те направя щастлив. А не мога и това ме убива. Като Сам и Емили, Джейк — никога не съм имала шанс. Винаги съм знаела, че нищо няма да се промени. Може би точно затова се борех срещу теб толкова много.
Той изглежда се концентрираше върху равномерното дишане.
— Знаех, че не трябва да ти казвам това.
Той бавно поклати глава.
— Не, радвам се, че го направи. Благодаря ти — той ме целуна по главата и въздъхна. — Сега ще бъда добър.
Погледнах към него и той се усмихваше.
— Е, значи ще се омъжваш, а?
— Не е нужно да говорим за това.
— Бих искал да знам някои подробности. Не знам кога ще говоря отново с теб.
Трябваше да мина около минута преди да мога отново да проговоря. Когато бях горе-долу сигурна, че гласът ми няма да се пречупи, отговорих на въпроса му.
— Не е моя идеята… но да. За него означава много. Разбирам, защо не?
Той кимна.
— Така е. Не е чак толкова голямо нещо — просто в сравнение с други неща.
Гласът му беше много спокоен, много отработено звучащ. Погледнах го учудена от какво се ръководеше и това го развали. Той срещна погледа ми за секунда и после извърна глава. Изчаках с говоренето докато дишането му се нормализира отново.
— Да. В сравнение с тях — съгласих се аз.
— Колко ти остава?
— Това зависи от времето, което ще отнеме на Алис да подготви една сватба — сподавих един стон, представяйки си какво би могла да направи Алис.
— Преди или след? — попита той тихо.
Знаех какво имаше предвид.
— След.
Той кимна. Това може би беше облекчение за него. Зачудих се колко ли безсънни нощи му бе причинила мисълта за завършването.
— Уплашена ли си? — прошепна.
— Да — прошепнах и аз в отговор.
— От какво се боиш? — сега едва чувах гласа му. Той гледаше надолу към ръцете ми.
— От много неща — опитах да направя гласа си по-весел, но запазих честността. — Никога не съм била мазохистка, така че със сигурност не чакам с нетърпение болката. И ми се ще да имаше някакъв начин той да стои далеч от мен тогава — не искам и той да страда с мен, но не мисля, че има такъв. Ще имам проблеми с Чарли… и с Рене… И не на последно място ми се иска да се науча да се контролирам по-бързо. Може би ще съм такава заплаха, че глутницата ще трябва да ме разкара някъде далеч.
Той погледна нагоре с неодобрително изражение.
— Бих осакатил всеки от братята си, който опита.
— Благодаря.
Той се усмихна неохотно. После се смръщи.
— Но не е ли по-опасно от това? Във всички истории казват, че е много трудно… губят контрол… хора умират… — той преглътна с усилие.
