Не изглеждаше така сякаш щях да получа отговор направо.
— Пер-кой?
— Той не е голям дизайнер, Бела, така че не е нужно да се хвърлят съскащи атаки. — Той ми обеща, все пак, че се специализира в това, което искам.
— Не хвърлям атаки.
— Не, ти не. — Тя изгледа спокойното ми лице подозрително. Тогава, докато вървяхме към стаята й, тя се обърна към Едуард.
— Ти — вън.
— Защо? — запитах аз.
— Бела — изпъшка тя. — Знаеш правилата. Той не трябва да вижда роклята до деня на сватбата.
Поех още един дълбок дъх.
— Няма значение за мен. А ти знаеш, че той вече я е виждал в главата ти. Но, ако така искаш…
Тя бутна Едуард назад към вратата. Той дори не я погледна — очите му бяха върху мен, предпазливи, страхувайки се да ме остави сама.
Кимнах, надявайки се, че изражението ми беше достатъчно спокойно, за да го уверя.
Алис затвори вратата пред лицето му.
— Добре — промърмори тя. — Хайде.
Тя ме сграбчи за китката и ме издърпа до гардероба си, който беше по-голям от спалнята ми, и след това ме задърпа в задния ъгъл, където на един рафт беше положен дълъг, бял калъф за дрехи. Разкопча ципа с едно бързо движение и я извади внимателно на закачалката. Тя отстъпи назад, протягайки ръката си към роклята, сякаш беше в някакво шоу за домакини.
— Е? — попита тя задъхано.
Оглеждах я за дълъг момент, играейки си малко с нея. Изражението й стана разтревожено.
— А — казах и се усмихнах, позволявайки й да се отпусне. — Виждам.
— Какво мислиш? — настоя тя.
Отново видението ми като от романа „Анн от Грийн Гейбълс“.
— Перфектна е, разбира се. Съвсем точна. Ти си гений.
Тя се ухили.
— Знам.
— Деветнадесет — осемнадесет? — предположих аз.
— Повече или по-малко — каза тя, кимайки. — Някои от нещата са мой дизайн, шлейфът, воалът… — тя докосна белия сатен докато говореше. — Дантелата е изключителна. Харесва ли ти?
— Прекрасна е. Просто точно за него.
— Но точно за теб ли е? — настояваше тя.
— Да, мисля, че е, Алис. Мисля, че точно от това се нуждая. Знам, че ще направиш чудесна работа с това… ако можеш да запазиш себе си под контрол.
Тя засия цялата.
— Мога ли да видя твоята рокля? — попитах аз.
Тя премигна със смутено лице.
— Не си ли поръчала и шаферската рокля по същото време? Не бих искала шаферката ми да носи нещо от скрина — престорих се аз, уж трепереща в ужас.
Тя хвърли ръцете си около кръста ми.
— Благодаря ти, Бела!
— Как не можа да видиш това? — шегувах се аз, целувайки заострената й коса. — И ти си един екстрасенс!
Алис се върна, танцувайки, лицето й светеше с нов ентусиазъм.
— Имам толкова много за вършене! Върви да се забавляваш с Едуард. Трябва да се захващам за работа.
Тя бързо излезе от стаята, викайки: „Есме!“, докато изчезваше.
Последвах я с моето темпо. Едуард ме чакаше в коридора, подпрял се на дървено облицованата стена.
— Това беше много, много хубаво от твоя страна — каза ми той.
— Тя изглежда щастлива — съгласих се аз.
Той докосна лицето ми; очите му — твърде тъмни, сякаш беше толкова отдавна, откакто ме беше оставил — и разгледа изражението ми подробно.
— Хайде да се махаме оттук — предложи той изведнъж. — Да отидем на нашата ливада. — Звучеше много привлекателно.
— Предполагам, че не трябва да се крия вече, нали?
— Не. Вече няма опасност.
Той беше тих, замислен, докато бягаше. Вятъра духаше в лицето ми, по-топъл сега, когато бурята беше наистина преминала. Облаците покриваха небето, както обикновено.
Ливадата беше спокойно, щастливо място днес. Пътеките от летни маргаритки пресичаха тревата с петна от бяло и жълто. Легнах по гръб, пренебрегвайки леката влажност на земята и затърсих за картини в облаците. Бяха твърде еднакви, твърде гладки. Никакви картини, просто едно меко сиво одеяло.
Едуард легна до мен и хвана ръката ми.
— Тринадесети август? — попита небрежно след няколко минути приятно мълчание.
— Това е месец до рождения ми ден. Не искам да е твърде близо до него.
Той въздъхна.
— Есме е с три години по-стара от Карлайл — технически. Знаеше ли това?
Поклатих глава.
— Това няма значение за тях.
Гласът ми беше спокоен, контрастен на тревогата му.
— Възрастта ми не е наистина толкова важна. Едуард, готова съм. Избрах живота си — сега искам да започна да го живея.
Той загали косата ми.
— Списък с ограничени гости?
— Не ме интересува наистина, но… — поколебах се, не искайки да обяснявам това. Най-добре веднъж за винаги да приключа с това. — Не съм сигурна, че Алис ще изпита нуждата да покани… няколко върколака. Не знам, дали… дали Джейк би желал… дали смята, че би трябвало да дойде. В смисъл, дали това е правилното нещо, което трябва да направи или, че ще нарани чувствата ми, ако не го направи. Той не трябва да минава през това.
Едуард беше тих за минута. Загледах се във върховете на дърветата, почти черни срещу сивата светлина на небето.
Изведнъж, Едуард ме сграбчи около кръста и ме издърпа на гърдите си.
— Кажи ми защо правиш това, Бела. Защо реши сега, да дадеш на Алис свобода за сватбата?
Повторих му разговора, който имах с Чарли миналата нощ преди да отида да видя Джейкъб.
— Нямаше да бъде честно, ако пазех това от Чарли — заключих аз. — Което се отнася и за Рене и Фил. Трябва също така да позволя на Алис да се забавлява. Може би за Чарли ще бъде много по-лесно, ако си вземе подходящо сбогуване. Дори, ако мисли, че е твърде рано, не бих искала да го мамя и да го лиша от възможността да ме заведе до олтара — направих гримаса при думите, после си поех дълбоко дъх. — Поне майка ми и баща ми и приятелите ми ще узнаят най-добрата част от избора ми, най-многото, което ми е позволено да им кажа. Те ще знаят, че съм те избрала и ще знаят, че сме заедно. Ще знаят, че съм щастлива, където и да съм. Мисля, че това е най-доброто, което мога да направя за тях.
Едуард хвана лицето ми, изучавайки го за кратко време.
— Сделката отпада — той каза рязко.
— Какво? — ахнах аз. — Ти отстъпваш? Не!
— Не отстъпвам, Бела. Аз още ще държа на моята част от сделката. Но ти се отърваваш от неприятностите. Каквото поискаш, без никакви условия.
— Защо?
