лесно от другата страна.
Увисна с цялата си тежест на горните две и с ужас видя как долните две се вдигат, почувства, че онези напъват вратата. Беше тежка и почти не помръдваше. Заеха се с горните две резета.
Силите й я напускаха, поддържаше я само адреналинът. Дланите я боляха. Нямаше да издържи дълго и го знаеше. Обърна глава и опря лице на студената стомана. Вторачи се със зачервените си очи в стената и се замисли какво ли е да умреш. С тази мисъл в ума, видя нещо в ъгъла — голяма четка с дълга дървена дръжка, опряна до стената. Опита се да я достигне с крак, но не успя.
Мъжете продължаваха да се борят с дръжките на резетата — успяха да ги вдигнат почти догоре въпреки цялата й тежест, но не им достигна съвсем малко и пуснаха. Тялото й се свлече надолу, както бе увиснала на ръце. Това й даде миг спокойствие и тя пусна едното резе. Онези веднага го отвориха. Сега врата се държеше на едно-единствено резе и то бавно, но сигурно се вдигаше, защото тя бе преместила тежестта си — противопоставяше им само силата си и битката бе безнадеждна.
Протегна свободната си ръка към четката и я сграбчи. Обърна я с дръжката към тавана и подпря резето, натисна я напред, докато заседна. Сега нямаше да е толкова лесно да отворят.
Продължаваха да натискат, но резето държеше.
Аби хукна по тъмния коридор, без да знае къде отива.
Вратата не помръдваше. Беше подпряна с нещо.
— Да потърсим друг вход. — Продължиха нататък. Следващите две врати бяха заключени, резетата не помръдваха. Стигнаха до осветен отвътре илюминатор — от другата страна се чуваха гласове. Надникнаха през кръглото стъкло и видяха малка каюта, в която разговаряха двама мъже. Този, който седеше с гръб към тях, беше с омаслени сини дрехи — явно работеше в машинното.
Приклекнаха, за да минат под илюминатора, и продължиха напред.
Малко по-нататък стигнаха до широк проход в основата на надстройката, който се простираше от левия до десния борд. Мъжът знаеше, че проходът свързва двата борда, защото беше служил в морската пехота. Изчака няколко секунди и влезе. Моряците го използваха, за да се придвижват по-бързо от единия до другия борд. Сега корабът беше закотвен на кея, по-голямата част от екипажа беше на сушата и проходът беше тъмен и пуст. Двамата хлътнаха вътре и след секунди се появиха от другата страна на надстройката.
След още няколко крачки в посока към носа намериха отворена врата и влязоха.
Първата експлозия повали Аби на колене в тъмния коридор. Ярка огнена мълния освети пространството, а някъде отдолу започна да нахлува дим. Запищяха сирени и алармени системи. Тя се изправи, но втората експлозия я запрати към стоманената стена. Остра болка проряза рамото й. Ушите й запищяха и тя се свлече на пода като парцалена кукла. Беше зашеметена, сетивата й бяха парализирани, умът й отказваше да работи. От металната повърхност на пода се надигна приятна топлина, която обгърна цялото й тяло.
В ума й затанцуваха образи като във филм на бавни обороти. Носеше се из сумрачните кътчета на съзнанието си, трепереща и изтощена, питаше се дали това е смъртта и напрягаше памет да си спомни кога точно я бе обзело онова желание да се откаже от самоличността си, какво я бе подтикнало да го стори.
1
Аби Чандлис наближаваше средна възраст и страдаше от притесненията, които изпитва почти всяка жена — че няма да остарее с достойнство.
Отражението в огледалото тази сутрин с нищо не намали страховете й. Косата й стърчеше във всички посоки, като бала слама след торнадо. Лицето й беше все още хубаво, но под очите вече бяха пропълзели множество бръчици. Беше като свещ, запалена от двата края.
Стройна и слабичка, приближаваше средата на живота си със скоростта на устремил се към земята метеор и с усещането, че съдбата й ще е същата. Започваше да се чувства като жертва, която ще изгори на кладата в страна, където младостта е религия.
Отгоре на всичко тази сутрин бе закъсняла за работа. На бледата светлина на нощната лампа отвори гардероба и грабна първата дреха, която й се строи топла и дълга. За днес нямаше работа в съда, само купчина документи върху бюрото в кантората.
Намъкна широката рокля през главата си и обу грубите обувки върху червените памучни чорапи. Не беше стилно, но пазеше от студа и ледените ветрове в Западен Вашингтон, където дните бяха къси, а нощите дълги.
Близо четирийсет минути й бяха необходими в часа пик, за да измине седемте мили от дома до работното си място. Качи се до кантората си на седемнайсетия етаж на небостъргач, издигащ се на възвишение над залива Елиът. На юг се виждаше пристанището на Сиатъл.
Когато интеркомът иззвъня, тя подреждаше документите на бюрото си.
— Да.
— Една жена иска да те види.
— Помолих да не ме безпокоят.
— Настоява. Спомена някаква книга.
Изведнъж Аби почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Кой би могъл да дойде в кантората й?
— Коя е тя?
— Не разбрах името. Да попитам ли?
Аби се замисли за момент.
— Не. Задръж я две минути и я пусни да влезе.
Аби не искаше да говорят за книгата във фирмата. Погледна надолу и си даде сметка, че не е облечена подходящо.
Грабна малкото огледалце и червилото от второто чекмедже на бюрото. След няколко секунди някой почука леко и вратата се отвори. Аби захвърли огледалцето и червилото.
— Мисис Чандлис? — Женският глас, който чу, не й бе познат от телефона, но въпреки това накара косата на тила й да настръхне.
— Да.
Жената беше висока, добре облечена, със скъпа кожена чанта. Прекоси стаята и протегна ръка.
— Аз съм Карла Оуенс. Миналата седмица сте разговаря ли с някого от нашата агенция.
Челюстта на Аби увисна и тя се вторачи в жената с празно изражение на лицето. Мина известно време, преди да се съвземе.
— А, да, разбира се. — Усмихна й се лъчезарно, но я обзеха опасения. След това избърса разсеяно длани в роклята си и улови протегнатата ръка.
— Може ли да говорим тук, или да отидем другаде?
— Може, разбира се. Седнете. — Посочи един от столовете за клиенти.
Докато Оуенс се настаняваше, Аби се замисли притеснено за вида си — преждевременно посивелите кичури по слепоочията, дългата безформена рокля и грубите обувки й придаваха вид на някаква вещица, дошла от прериите. Приглади косата си с надеждата да поправи впечатлението. Съжали, че днес няма работа в съда, защото иначе щеше да се облече по-добре.
— Може би смятате, че е глупаво да дойда чак дотук, особено след като вече са се обадили от агенцията ми.
На Аби и през ум не й бе минавало, че Оуенс може да се появи тук. Преди пет дни някой от агенцията й позвъни да търси Гейбъл Купър. Аби каза, че е извън града и че ще му предаде да се обади веднага щом се върне. Смяташе, че ще си осигури още малко време, поне докато намери Купър. Сега обаче нещата се изплъзваха от контрол и за Аби нямаше връщане назад.
Карла Оуенс беше сред най-влиятелните литературни агенти в Ню Йорк, способна да извърши чудеса на пазара на писаното слово. Най-големите сделки с книги минаваха през ръцете й. Тя посредничеше на президенти, автори на любовни романи, а напоследък и на папата в Рим — говореше се, че човек можел по-лесно да си уреди аудиенция при него, отколкото при Карла Оуенс.
От чантата й стърчеше пакет и Аби го позна — пратка по „Федерал Експрес“, пропътувала много мили. Личеше й.
