Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа
Бележка
Това трето, преработено издание на „Изповедите на един буржоа“ отразява окончателния текст. Героите на тази романизирана автобиография са плод на въображението: имат роля и индивидуалност само на страниците на настоящата книга, в действителност не съществуват и никога не са живели.
Първи том
I
1
Двуетажни къщи в града се срещаха всичко на всичко една дузина: тази, в която живеехме, двете военни казарми и още няколко обществени постройки. По-късно построиха палатата на армейския команден щаб, тя също беше двуетажна и в нея се движеше електрически лифт. Нашата къща обаче, на главната улица, изглеждаше действително като къщите в големия град; беше истинска кооперация с двуетажна, обширна фасада, с просторен портал и широки стълби — течението на вятъра обвяваше стълбището, предобед хората от пазарището се подслоняваха по стълбите: с вълнени сетрета и калпаци от овнешка кожа те хапваха сланина, пушеха лула и плюеха –, а от всеки етаж към улицата надничаше дълга редица прозорци, по дванайсет на брой. Пред жилищата от първия етаж, значи и пред нашето, се издигаше тесен перваз, на чийто железен парапет лете нареждахме сандъчета с нацъфтяло мушкато. („Разхубави града си!“ — това бе девизът, бе учредено дори и дружество за насърчаването на тази благородна идея, Дружество за разхубавяване на града.) Беше много хубава и най-вече внушителна къща; първата наистина „модерна“ постройка в града, фасадата й бе изградена от неизпечени червени тухли, в долната част на прозорците архитектът беше наслагал множество гипсови заврънкулки и общо-взето бе вградил всичко, което честолюбието на архитекта от края на века би могло да окичи върху една нова-новеничка кооперация.
В този град всяка къща, дори и тези, в които живееха повече семейства и обитателите плащаха наем, изглеждаше като фамилен дом. Истинският град бе почти невидим, изграден навътре и се простираше зад водоравните фасади на улицата. Ако странникът се взреше в някой от сводестите портали, виждаше в двора четири-пет къщи, надграждани от внуци и правнуци; оженеше ли се някой от синовете, пристрояваха му ново крило до старата сграда. Градът се спотайваше в дворовете на къщите. Изпълнени с ревнива, мнителна предпазливост, хората живееха затворени в себе си, с времето всяко семейство си изграждаше неголям, закътан свят, дребна жилищна кутийка, представлявана официално и пред света единствено от уличната фасада. Не е за учудване, че къщата, където моите родители бяха наели жилище в началото на века, по тези краища минаваше за същински небостъргач и скоро се прочу в цялата околия. Беше истинска, печална кооперация, каквито по онова време в столицата се издигаха със стотици: кооперация с наематели, по етажите се виеше дълъг „ганг“1 с железен парапет, имаше перално помещение, централно отопление и слугински клозети, разположени на помощното стълбище. Подобно нещо дотогава не бяха виждали в града. Централното отопление бе модерно нововъведение, но и за слугинските клозети се изприказва много, понеже — в продължение на столетия, с деликатна тактичност — никой не се бе интересувал къде и как прислугата ходи по нужда. „Модерният“ архитект, построил нашата кооперация, се беше проявил като новатор в това отношение и в съжителството на господари и прислуга решително бе разграничил в творбата си нужниците. В ученическите си години даже се хвалех, че в нашата къща прислугата ходи в отделен клозет. В действителност прислужниците, извънредно срамежливи и притеснителни, не посещаваха отделените нужници и не се знаеше къде всъщност ходят. Вероятно където открай време, още преди това, в течение на столетия, откакто свят светува.
Архитектът е можел да се шири на воля, не е трябвало да пести нито място, нито материали. От стълбището вратата се отваряше към преддверие с размерите на жилищна стая, тук имаше скрин с огледала, на стената висяха бродиран калъф за четки и чифт еленови рога, зиме тази стая бе потресаващо студена, понеже бяха забравили да вградят отоплително тяло; така че тя не се отопляваше и кожусите на гостите замръзваха на закачалката. Всъщност това беше „парадният вход“ откъм стълбището, но неговата врата биваше отваряна само за почетни гости. Прислугата, членовете на семейството, че дори и родителите ми влизаха в жилището откъм коридора, до кухнята имаше малка, остъклена врата, на нея не беше поставен дори звънец, трябваше да се потропа на кухненския прозорец. И приятелите на семейството влизаха в жилището оттук. „Парадният вход“, преддверието с рогата се използваше само два-три пъти годишно, на имения ден на баща ми и през карнавалните вечери. Веднъж поисках от майка си вместо подарък за рождения ден, като някакво особено благоволение, един делничен ден да пристъпя в жилището през преддверието откъм стълбището, съвсем сам и единствено за собствено наслаждение.
Дворът беше с формата на правоъгълник и изключително просторен. По средата стоеше голяма стойка за тупане, като някаква многоместна бесилка, и кръгъл кладенец, откъдето чрез електричество се подаваше вода в жилищата. Водопроводът тогава още не бе познат в града. На зазоряване и на здрачаване край кладенеца се появяваше съпругата на домоуправителя, включваше малкия електромотор и го оставяше да бръмчи докато от разположената под стряхата на втория етаж предпазна тръба на двора не пръснеше тъничка водна струйка, знак, че и най-горният резервоар вече се е напълнил с питейна вода. Тази изключителна гледка, особено в часовете преди залез слънце, събираше всички онези обитатели на къщата, чието достойнство не се подронваше от зяпането, така, на първо място — децата и прислугата. Електрическото осветление вече бе на мода в повечето къщи на града; редувайки се, палеха ту електрически лампи, ту снабдени с ауерова крушка2 газени светилници. На много места обаче още си светеха с газ. До деня на смъртта си баба ми си палеше заредения с газ висящ фенер, и когато родителите ми ме пратиха да живея под наем в съседния град, за да се подготвя за зрелостния изпит в дома на един учител-псалт, аз цяла година учих и играх тарок3 на газена светлина; вярно, и аз самият намирах вече за отживелица подобно състояние и самолюбието ми бе накърнено, задето ми се налагаше да пребивавам в такова изостанало място. В детството си се гордеехме с електричеството у дома, но доста често на вечеря, без гости, запалвахме млечнобелите газени лампи, които излъчваха мека светлина. В жилището често се носеше миризма на газ. По-късно един находчив човек изобрети безопасен газов колектор, тънка платинена пластинка, която се монтираше над ауеровото чорапче. При изтичане на газ платинената пластинка започваше да вибрира, нагряваше се и автоматично възпламеняваше леснозапалимото вещество. Баща ми харесваше техническите нововъведения и беше един от първите в града, който монтира на полилеите си подобни обезопасителни механизми. Светехме си обаче и с газ, особено прислугата вън в кухнята; домоуправителят също осветяваше с газ стълбището. Удивляваха се от електричеството, но още не му се доверяваха съвсем.
И централното отопление, то тракаше и дрънчеше повече, отколкото топлеше. Майка ми беше поставила в учебната стая на децата една кахлена печка, понеже не се доверяваше на парното чудо. Всички тези чудотворни приспособления от началото на века по онова време по-скоро усложняваха живота. Изобретателите се учеха на наш гръб. След десетилетие светът вече бучеше и трещеше от електричество, пара, мотори; но в детството ми откривателите все още доизкусуряваха своите изобретения и това, което тези дръзки новатори стоварваха на гърба на доверчивите наивници, бе доста несъвършено и трудно използваемо. Електричеството примигваше и светеше с мижава жълта светлина. Парното отопление или се разваляше винаги в най-големия кучи студ, или заливаше стаите с прекалената си, лепкава и влажна топлина, поради което често боледувахме. Подобаваше обаче да сме „в крак с времето“. На по-голямата сестра на майка ми например никак не й се „крачеше с времето“, тя се отопляваше с бели керамични печки с дърва, ходехме при нея да се постоплим, избягали от парното отопление, и да се наслаждаваме на равномерната, благоуханна топлина на тлеещите букови дърва.
