Ричард Матисън
Аз съм легенда
Част първа
Януари 1976
Когато небето се оказваше ниско и схлупено иззад надвисналите пепеляви, оловносиви облаци — точно както бе в тези дни, — Робърт Невил невинаги си даваше сметка за наближаващите вечерни часове и понякога
Ако все още му беше останал разсъдък и можеше да преценя, той навярно щеше да успее приблизително да изчисли мига на
С цигара, провесена в ъгълчето на устните, той направи обиколка на къщата. Огледа внимателно прозорците — искаше да се увери, че всички заковани дъски са си на мястото. Понякога, след някои изключително ожесточени атаки, много от тях биваха разцепени или наполовина изтръгнати. В такива случаи трябваше да ги заменя с нови, а той ненавиждаше подобни изморителни процедури. В този ден липсваше само една.
„Странно!“ — прокрадна се в съзнанието му…
В дворчето зад къщата провери парника и резервоара за вода. Мисълта, че
За щастие все още бяха непокътнати, цели.
Той се върна в къщата за чук и пирони. Докато отваряше входната врата, хвърли бегъл поглед на привидението, отразило се в напуканото петнясало огледало, което сам бе приковал на вратата в антрето няколко месеца преди това. Още два-три дена най-много и нащърбените парчета сами щяха да паднат. „Да падат…“ — рече си. Това щеше да е последното огледало, което окачваше. Ползата от него бе никаква. Може би на негово място трябваше да окачи плитка чесън… Точно така, сплитовете чесън винаги действаха…
С бавни крачки той прекоси смълчаната дневна и сви наляво в малкото коридорче, което го отведе до спалнята.
Преди време същата тази стая бе обзаведена с вкус и желание — но това бе някакво друго време, отдалечено и безвъзвратно отминало. Сега стаята бе станала просто още едно използваемо промещение. Леглото и бюрото на Невил заемаха толкова малко място, че спалнята се бе превърнала в своего рода ателие. Цялото пространство край една от стените бе заето от огромен тезгях, към който бяха прикрепени тежък лентов трион, дървен струг и шмиргел. Другите инструменти, които използваше, ако от време на време му влизаха в употреба, Невил бе окачил на стената върху набързо скован рафт.
Грабна чука, измъкна няколко пирона от стара, прогнила каса и излезе да закове счупената дъска на прозореца.
Когато свърши, за миг той застина неподвижен пред къщата. Очите му засноваха по Симарън стрийт и се взряха в злокобния хоризонт. Улицата тънеше в глухо мълчание. Край дома му зловещо стърчаха порутените овъглени останки на съседските къщи, които сам беше опожарил, за да
Въздъхна, пое глътка въздух и се прибра.
Захвърли чука върху дивана в дневната, запали нова цигара, вдъхна дълбоко хладния дим. Отвори бутилката, сипа си в една чаша, отпи глътка. Едва по-късно се реши да отиде в кухнята и пооправи поне малко царящата там бъркотия. Знаеше, че бе крайно време да изгори картонените чинии, да избърше основно напластилата се по мебелите прах, да почисти умивалника, тоалетната, банята, ваната, да смени чаршафите в леглото…, но нямаше смелост. Може би защото бе мъж, защото бе сам, а и всичките тези неща вече нямаха никакво значение за него…
Беше почти обяд.
Невил бе седнал в парника и пълнеше панера с чесън. В началото от миризмата му усещаше пристъпи на повдигане, но сега, когато тя се беше просмукала във всички кътчета на къщата, във всяка една фибра и тъкан на дрехите си, както си мислеше, дори в плътта му, той не й обръщаше вече внимание. Когато насипа достатъчно скилидки, Невил се върна в кухнята. Засуети се малко, после се реши — изтръска съдържанието на панера върху плота на мивката.
Завъртя електрическия ключ. Светлината се поколеба, после на талази обля стаята. Робърт Невил мрачно въздъхна — отново нещо не беше наред, за сетен път нещо куцаше в цялата работа… Май пак щеше да се наложи да задълбава в оня противен наръчник и пак да проверява електрическата инсталация, сигурно пак щеше да е необходимо да сменя генераторния агретат…
Мърморейки недоволно, той придърпа един стол край мивката, взе нож и приседна. Една по една започна да нарязва луковиците чесън на две. Лютивата им силна миризма изпълни цялата стая. Когато стана непоносима и когато парливи сълзи набраздиха в тънки вадички бузите му, Невил включи климатика. Така като че ли бе по-добре. После взе шиша за лед и захвана да пробива всяка отрязана половинка, след което да ги нанизва всичките на тънки телени жици. Когато направи двайсет и пет подобни наниза, спря. Отпусна ръце. В първите дни окачваше нанизите чесън по прозорците. Това обаче не
Щом наниза най-сетне и усука на плитки всички скилидки чесън, той излезе навън. Провеси нанизите по прозорците като надиплени броеници, смъкна старите, които вече бяха загубили острата си миризма. Два пъти седмично му се налагаше да повтаря тази операция. Е, докато измислеше нещо по-добро, това щеше да е неговият преден крепостен вал…
Следобедът премина в изработката на колове. Използваше най-често дебели дървени клинове, които нарязваше на парчета от по трийсет сантиметра дължина, преди да ги подкастри в единия ъгъл, да наточи добре острието, докато стане остро като на меч.
Работата бе монотонна и изморителна. Горещите дървесни стърготини се лепяха по кожата, проникваха в дробовете му, стържеха в гърлото, давеха го, караха го да кашля. И колкото повече се блъскаше, толкова повече му се струваше, че никога няма да свърши. Уж беше наострил невероятно много колове, а те никога не стигаха, все липсваха… Преди няколко дена бе забелязал, че и дървеният материал намаляваше…
Естествено, всичките тия неща го потискаха. Щеше му се да измисли, да използва други прийоми и методи за борба срещу
След четири вече не можеше да устои на желанието да поглежда от време на време към стенния часовник. Работеше мълчаливо, стиснал устни и неизменната цигара, виснала в единия ъгъл. Четири и четвърт. Четири и половина. Пет без четвърт…
Светлината на късния мрачен следобед бързо помръкваше.
Още един час и
Веднага щом нощното тъмнило на талази се спуснеше…
