Аз съм легенда

Съблече се, нахлузи долнището на пижамата, хлътна в банята. Никога не обличаше горнището — беше му навик, останал от войната в Панама. Надигна се, огледа изпъчените си гърди в огледалото и татуираното разпятие, което ги красеше — спомен от едно безпаметно напиване в панамската столица. А може би тъкмо нему дължеше живота си? Зачетка зъбите с усърдие. Да, полагаше изключителни грижи за зъбите, защото сега вече сам си бе зъболекар. Можеше да пренебрегва много други неща, но не и здравето си. В действителност и него беше занемарил — пиеше прекалено.

След като угаси навсякъде, той се върна в спалнята. Леглото беше посипано с дървесни стърготини. Изтръсквайки завивката си каза, че трябва в най-скоро време и без да отлага да направи някакъв заслон между тезгяха и кревата…

Легна, затъкна ушите си с восъчните топчета. Чак тогава най-сетне се възцари тишина. Угаси осветлението, започна да се върти. Фосфоресциращият циферблат на будилника показваше едва десет.

„Какво пък — помисли си, — така ще се събудя по-рано!“

И зачака съня.

Но тишината не му беше достатъчна. Той продължаваше да ги вижда отвън. Бяха същите, както винаги — онези, с мъртвешкобледите лица, които, притаени в мрака отвън, бродеха като хищници край дома му и търсеха неизтощимо някакъв начин да проникнат отвътре, да стигнат до него, да го докопат. Несъмнено, много от тях бяха приклекнали като свирепи вълци в засада, вторачили очи в къщата, дебнеха го, причакваха го с тракащи зъби. После се бяха появили и жените…

Пак ли те? Пак ли щеше да мисли за тях? Отново ли щяха да тровят съня му?

Той забоде лице в хладната възглавница и наум занарежда молитвите, които всяка нощ си повтаряше: „Господи, благословен да си, направи така, че зората по-скоро да дойде!“

По-късно засънува Вирджиния и вик наруши безпокойните му видения. Пръстите му трескаво се вкопчиха в чаршафите, сякаш бяха нокти на звяр.

* * *

Будилникът прозвъни в пет и половина.

Най-напред Робърт Невил запали цигара, всмукна и чак след това се надигна от кревата. Отиде във всекидневната, все още тънеща в полумрак, и погледна през шпионката на вратата.

На моравата пред къщата призрачните силуети приличаха на мълчаливи часовои. Докато ги наблюдаваше, някои от тях започнаха да се отдалечават и той ги чу как настървено и ядовито се караха.

Поредната нощ си отиваше.

Той се върна в спалнята, светна, облече дрехите си. Докато навличаше ризата, чу Бен Кортман за последен път да го призовава:

— Невил, излез, Невил!

И това бе всичко. Вече знаеше, сега те всички щяха да си отидат, по-слаби, отколкото предната привечер, когато бяха дошли. Освен ако не посегнеха на някого от своите. Да, те често го правеха. Сред тях нямаше никаква солидарност, единомислието им бе непознато. Водеше ги единствено инстинктът.

След като се облече, Невил приседна върху кревата и набързо нахвърля на един лист разпределението за деня:

Да потърся нов дървен струг у Сиърс.

Вода.

Дървен материал (?)

Както винаги…

Закуси надве-натри (чаша портокалов сок, препечени филийки и две чашки кафе), като в същото време се укори: трябваше да отделя повече внимание на храненето, както и на самата храна. Трябваше да е по- питателна… После си изми зъбите грижливо, с усърдие.

„Това поне е добър навик!“ — каза си, но по-скоро, за да се окуражи и да приповдигне самочувствието си.

Когато излезе, погледът му се втренчи в небето, което се бе прояснило. Почти нямаше облаци. Значи днес можеше спокойно да се отдалечи от къщата… Огледалото, което бе заковал на входната врата, бе паднало, както бе и предвидил. Щеше да се заеме с него по-късно.

Навън, проснато върху тротоара, лежеше някакво тяло, а до него още едно, наполовина скрито под трънаците на живия плет. И двете тела бяха на жени. Почти винаги бяха жени.

Той изкара камионетката от гаража, смъкна задната каната. Нахлузи дебели гумени ръкавици, след което се върна при труповете. Докато ги пренасяше в каросерията, си помисли, че на дневна светлина, макар и да бяха от онези жени, в момента у тях нямаше никакъв сексапил, нищо съблазнително. Във вените им навярно не течеше и капчица кръв — чисто и просто те бяха две мъртви, вмирисани риби.

После обходи моравата и събра всички нахвърляни камъни, натъпка ги в една платнена торба, нея също метна в каросерията на камионетката. Чак след това свали ръкавиците.

Върна се в къщата. Изми си ръцете и напъха в картонен плик приготвената от по-рано закуска, която щеше да вземе със себе си: два сандвича, сладкиши и термос с горещо кафе. Нямаше да му е излишно. После измъкна една раница и я напълни с приготвените от предния ден колове. В презрамките на панталона затъкна чука. Излезе, като внимателно заключи вратата зад себе си.

Тази сутрин нямаше да си пилее времето и да търси Бен Кортман. Имаше да свърши куп други неща. Сети се, че трябва да шумоизолира къщата, ала явно и това трябваше да почака, щеше да се заеме с тая работа някой друг ден. Някой ден, когато небето отново се схлупи.

Първото, което си беше записал в списъка, бе да отиде у Сиърс и да потърси нов дървен струг. Но най- напред трябваше да се отърве от телата, естествено…

Включи двигателя и подкара камионетката към Комптън булевард. Там сви надясно, продължи на изток сред смълчаните къщи и паркираните пред тях извехтели коли. Не се мяркаше никой. Всичко бе пусто и празно, голо мъртвило.

Погледът му се плъзна към индикатора за гориво. Резервоарът бе пълен до половината, но щеше да е благоразумно да се отбие в гаража на Уестърн авеню и да го напълни догоре… Реши и го направи. И понеже така или иначе бе на пустата бензиностанция, възползва се от случая да провери нивото на маслото, водата и налягането на гумите. Както обикновено, всичко беше наред.

За колата също полагаше изключителни грижи. Не можеше да поема риска за каквато и да е авария, вследствие на която да не успее да се прибере преди здрачаване…

Ако някой ден това му се случеше, можеше да е краят.

Пое отново из плетеницата криволичещи, пусти улици. Никъде не се виждаше жива душа. Но Робърт Невил знаеше къде да ги намери.

Огънят продължаваше да гори. Когато колата съвсем наближи, Робърт Невил нахлузи ръкавиците и противогаза. Тлъсти, черни къдели дим се извиваха нагоре от огромната яма, изкопана още през 1975 година.

Той спря и скочи от камионетката, бързайки да приключи с досадната, угнетяваща работа. Завлече единия труп до рова, избута го с крак вътре. Тялото се прекатури по склона, затъна в непривична поза върху надигналата се купчина тлеещи останки на дъното. Дишайки тежко, Невил се върна при камионетката. Дори и с противогаз имаше чувството, че се задушава… всеки път, когато идваше тук. Вторият труп се свлече по същия начин, подир него се изтърколи и торбата с камъни.

Колата пое по обратния път.

След като тлеещото бунище остана далече отзад, Невил смъкна ръкавиците и противогаза, запрати ги в дъното на кабината. Надвеси се през прозореца и пое с пълни гърди свежия въздух. Иззад седалката напипа