Аз съм легенда

твърдост.

— Зараждащите се общества са винаги примитивни — обясни му тя. — Би трябвало да го знаете. В известен смисъл ние сме като революционна партия, завзела със сила властта. А насилието е неизбежно. Това също знаете, защото и вие сте убивал. При това често.

— Единствено, за да… оцелея.

— И ние убиваме поради същата причина — продължи тя спокойно. — Убиваме, за да оцелеем. Не можем да оставим Мъртвите да бъдат измежду Живите. Техният мозък е гангренясал, отдавна разложен. Водят се единствено от инстинкта си. Те имат една-единствена цел. Затова трябва да бъдат унищожени. Както и онзи, който е избивал и Мъртви, и Живи — знаете…

Той въздъхна, разкъсан наново от болката — още по-остра, още по-изгаряща.

„Няма ли най-сетне всичко да свърши — прокрадна се смътно в съзнанието му. — Нима краят е толкова мъчителен?… Не мога повече да издържам!“

Смъртта вече не го плашеше. Не знаеше защо, но беше престанал да се бои от нея. Дори напротив — очакваше я като избавление.

Погледна Рут и промълви:

— Да бяхте видели лицата им, когато… убиваха… Харесва им, изпитват някакво сатанинско доволство…

Рут остана каменна.

„Колко се е променила!…“ — повтори си Невил.

— А вие някога виждали ли сте вашето лице, докато убивахте? — запита го на свой ред, като за сетен път попи потта от челото му. — Защото аз съм ви виждала… спомняте ли си? Бях ужасена. Нищо, че в онзи момент вие не смятахте да ме убивате, вие просто ме преследвахте…

Той отново затвори очи.

„Защо въобще я слушам? — запита се. — Тя вече не мисли с разум и чувства, тя вече не може да мисли с разум и чувства! Отдала се е тялом и духом на тази нова диващина…“

— Може би сте забелязали някакъв изблик на задоволство върху лицата им — продължаваше тя. — В това няма нищо учудващо. Повечето са млади. И са убийци. Легални убийци, професионални убийци, получили специалната и изрична заповед да убиват. Какво повече искате? Всички ги уважават и им се възхищават тъкмо заради това — защото убиват! Не можете да ги вините и да искате да действат другояче. Виждате, че всичките са мъже, а мъжете имат култивиран вкус към убийството. Всъщност, това е стара история, Невил… Знаете много добре…

Той я изгледа. В усмивката й имаше нещо от жената, която насила се опитваше да прикрие своята женственост, за да може по-добре да изпълни своите задължения…

— Робърт Невил — изрече провлачено тя. — Последният представител на старата раса…

Лицето на Невил се сгърчи.

— Последният? — запита недоумяващо, завладян неочаквано от странното чувство, че отново пропада в бездните на самотата.

— Поне доколкото ни е известно — предпазливо му отвърна Рут. — Когато и вие си отидете от този свят, няма да има никой от вашия вид в нашето ново общество… в нашето особено общество.

Погледът му се отправи с надежда към прозореца.

— Но… отвън има… хора…

Тя кимна в знак на съгласие.

— Те чакат…

— Моята… смърт?

— Вашата екзекуция.

Очите му се разшириха.

— Тогава защо е необходимо да се бавим толкова? — запита я без капчица боязън. В гласа му дори прозвучаха нотки на предизвикателство.

Погледите им се срещнаха. Нещо в Рут като че ли се прекърши. Тя пребледня.

— Знаех си го… — продума тихо. — Знаех, че няма да изпитате страх…

После импулсивно улови ръката му.

— Когато ги чух да издават заповед за вашето арестуване, за малко не избягах да ви предупредя… Но си казах, че ако все още сте там, във вашия дом, нищо и никога не би могло да ви накара да го напуснете. После, след като ви арестуваха, се заех да търся начини да ви помогна да избягате… Едва по-късно научих, че сте ранен, а това означаваше, че всичките ми планове стават неизпълними.

Тя му се усмихна. Най-сетне бе станала същата, такава, каквато я познаваше.

— Вие сте смел мъж, Робърт…

Той усети, че тя стискаше по-силно ръката му.

— Как стана тъй, че се озовахте тук… при мен? — запита я.

— В нашето ново общество аз съм офицер, така че…

Той я загледа настойчиво, почти умоляващо.

— Не ги оставяйте да бъдат прекалено жестоки… не им позволявайте да се превръщат във варвари, да губят човешкия си облик… Не допускайте да се връщат назад… Това е… нечовешко…

— Какво бих могла… — започна тя, но се спря и отново му се усмихна. — Ще се опитам, наистина!…

Силите му бяха на свършване. Рут се надвеси над него.

— Чуйте ме сега, Робърт. Макар и да сте ранен, те искат да ви екзекутират. Не могат да сторят друго. Хората отвън цяла нощ са чакали тъкмо това… Вие ги ужасявате, за тях вие сте чудовище. Те ви мразят, вие ги отвращавате. Те искат да видят как ще умрете… Искат ви мъртъв…

Тя разкопча бързо горните две копчета на блузата си. Бръкна в сутиена и извади оттам миниатюрно пакетче, което напъха в ръката на Невил.

— Това е всичко, което мога да направя, за да облекча положението ви, Робърт… — прошепна му още по-тихо. Едва успя да я чуе. — Бях ви предупредила… Бях ви казала да бягате…

Гласът й се пречупи.

— Вече е твърде късно, за да се борите…

— Знам — отвърна тихо той.

За момент тя остана права до леглото, загледа го жално. После неочаквано се наведе, бузата й се прилепи в устните на Невил.

— Скоро, съвсем скоро ще бъдете при нея… — прошепна му още по-тихо и още по-бързо.

Отдръпна се настрана, закопча блузата си. Погледът й се спря на ръката му.

— Изпийте ги веднага… — посъветва го. — … докато не са ви усетили…

И това бе всичко. Излезе. Той чу как вратата на килията хлопна след нея.

За кой ли път Невил затвори очи. Горещи сълзи потекоха по бузите му.

„Сбогом, Рут… Сбогом мой свят…“

Той си пое дълбоко и рязко въздух, направи нечовешко усилие да се надигне, приседна в кревата. Болката експлодира в гърдите му така, че едва не загуби съзнание. Стисна зъби. Измъкна се от леглото и, подпирайки се на стената, успя да се завлече до прозореца. В калносивото схлупено утро улицата бе пълна с хора, които нетърпеливо тъпчеха на място. Неясният шепот на разговорите им смътно му напомни жуженето на надвиснали милиони рояци насекоми.

Невил се вкопчи с лявата ръка в една от железните пръчки и надигна тяло, доколкото можа. Загледа ги с трескави очи.

В този момент някой от тълпата на улицата го забеляза, чуха се викове на изненада.

За миг само шепотът се превърна в зловещо бучене, роякът настръхна.

После неочаквано се възцари тишина, сякаш тежка завеса се спусна и ги покри. Восъчнобледите лица до едно се бяха втренчили в него. Невил отстъпи крачка назад, стреснат от пронизалата го неприятна мисъл: „Сега аз съм чудовището…“

Така беше, навярно така и щеше да бъде — в края на краищата понятието за „нормалност“ имаше