Аз съм легенда

„Няма никакъв смисъл да си блъскаш главата… — започна пак да се убеждава. — Те ще го сторят на драго сърце вместо тебе!“

После осъзна, че бе премалял от глад. От предната привечер едва бе успял да похапне.

Смълчаните улици прелитаха покрай него и от време на време той хвърляше уплашени погледи наляво- надясно. Искаше да се убеди, че все още ги няма, че не са наизлезли по входовете на къщите. Струваше му се, че тъмнината го обгръща в своите черни плащове с шеметна бързина. Как беше възможно? Или всичко бе плод на обезумялото му въображение?

Не, не можеше да бъде толкова късно…

Когато сви на ъгъла между Уестърн авеню и Комптън булевард, видя мъжа да изскача тичешком от една къща и да се втурва право срещу него с див крясък. При вида му и докато го подминаваше, нажежени шишове го прободоха в сърцето, ледени длани като клещи го стиснаха за гърлото.

Не можеше да кара по-бързо. Сърцето му още повече се сви при мисълта за спукана гума, за търкаляща се камионетка, за евентуалното му размазване във фасадата на някоя сграда…

Колкото и да не му се щеше, трябваше да намали, за да вземе завоя на Симарън стрийт. С крайчеца на окото съгледа някакъв друг мъж да се отскубва от източилата се сянка на крайпътната къща и да хуква подир колата. После, когато с безумно свистене на гумите успя да завие зад ъгъла, ужасът склещи сърцето му, а дъхът му спря.

Те всички се бяха събрали пред къщата. Очакваха го…

Поиска да изкрещи, вцепенен при вида им, ала викът се запъна безмълвен в гърлото му. Не, не и не! Той не можеше да умре просто така! Той не искаше да умира! Естествено, преследван от толкова време от дебнещия страх пред сили, които нито би могъл да разбере, нито да опише, той си бе мислил за смъртта, дори я беше желал… Но точно сега не искаше да умира. Не и по такъв нелеп начин!…

Видя ги как извърнаха към него восъчнобледите си лица, дочули рева на мотора. Други наизскачаха от гаража, който действително беше оставил отворен. Затичаха се към колата, изпълниха цялата улица. За част от секундата той си даде сметка, че в никакъв случай не трябваше да спира, нито дори да намалява. Вкопчи се във волана, натисна още по-силно педала и миг след това камионетката ги връхлетя, размазвайки трима от тях. Усети как каросерията се разтресе от удара. Пепелявите им, виещи лица заголиха едри зъби съвсем наблизо покрай прозорците. За миг го прониза усещането, че ще го захапят. Животинските им крясъци вледениха кръвта му.

В страничното огледалце видя, че уродливите същества го преследваха. Премалялото му съзнание набързо състави някакъв план: намали, докато стрелката на километража не падна до четиридесет и пет, после на трийсет. Пусна ги да спечелят малко преднина, да се доближат до него.

После изведнъж подскочи от ужас — досами колата неочаквано изникна бялото, като че намазано с пудра, подивяло лице на Бен Кортман. Невил изкрещя, поразен от вида му. Инстинктивно натисна газта, ала другият му крак попадна на амбриажа и след като подскочи напред, камионетката се затресе на място, моторът задави, разкиха се, замря. Мразовита вълна го заля, докато се опитваше да включи наново.

Бен Кортман се заклати към отворения прозорец и протегна към лицето му измършавелите си ръце с изострени, черни нокти.

— Невил! О, Невил!

Отблъсна побелялата, ледена ръка, но Кортман отново го нападна и докато Невил отчаяно търсеше бутона на стартера, чу как другите се приближаваха отзад към колата с неистови крясъци. Най-сетне двигателят включи, тъкмо в момента, в който почувства как дългите нокти на Бен Кортман раздират бузата му. Болката го прониза, накара го машинално да стовари с всичка сила тежкия си юмрук в гнусливото лице на Кортман, който мигновено се свлече. В същия миг колата се стрелна напред. Един от останалите успя да се вкопчи в каросерията. Невил засили, после с рязко движение изви волана и чу как изхвърленото тяло на мъжа с ужасяващо хрущене се размаза в стената на отсрещната къща.

Сърцето му беше забило така силно, че всеки момент можеше да се пръсне. Няколко минути кара право напред, после свърна по Хаас стрийт, след това отново зави надясно. Какво щеше да стане обаче, ако те предусетеха неговия план? Ако се втурнеха напряко през градините и му препречеха пътя? Той намали малко, докато ги видя да се появяват иззад ъгъла, подобно глутница вълци — свирепи, озверели, зажаднели за кръв. Тогава отново натисна газта. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че всички щяха да го последват. Но ако все пак някои отгатнеха намеренията му?

За пореден път камионетката политна напред. Той взе завоя със седемдесет и пет и отново нахлу по Симарън стрийт. Можеше да си отдъхне: пред дома му нямаше никой. Оставаше му да опита последния си шанс. Ала все пак щеше да му се наложи да изостави колата — нямаше да има време да я вкарва и паркира в гаража.

Когато изскочи от камионетката, ги чу да ръмжат откъм ъгъла. А трябваше да се помъчи поне да затвори вратите на гаража. В противен случай можеха да разбият генераторния агрегат. Той затича напред.

— Невил! О, Невил!

В гърлото му се надигна писък и ужасен той отскочи, когато Кортман изникна насреща му от сумрака на гаража. „Копелето мръсно!“ — успя само да си помисли, докато Кортман го връхлиташе, вкопчи се в него и за малко не го събори. Усети как ледените длани се заусукваха под брадичката му, гнилият дъх заля лицето му, а белите, невероятно издължени зъби се надвесиха над врата му. Юмрукът на Невил отново се изстреля свирепо напред. Някакво отвратително хъхрене се разнесе от гърлото на Кортман.

Първият от останалите вече се появяваше иззад ъгъла…

Невил сграбчи Кортман за сплъстените дълги мазни коси и с всичка сила го блъсна напред в камионетката. Тялото се свлече покрай страничната гума.

Невил се озърна. Вече нямаше време за затваряне на гаража. Втурна се към вратата на къщата… Господи! Ключовете! Дъхът му пресекна, нещо натежа в стомаха му. Той се извъртя кръгом, спусна се към колата, където Кортман се надигаше със зловещо ръмжене. Невил заби коляно в слабините му, повали го отново на тротоара, после потъна до кръста в кабинката. Изтръгна връзката ключове, висящи на таблото.

Докато се измъкваше назад, първият от глутницата скочи към него. Невил отстъпи встрани, избегна удара и мъжът се просна на земята. Това му позволи отново да побегне към къщата. За секунда се наложи да спре, трябваше да намери и изтегли ключа за входната врата измежду другите. Забавянето беше достатъчно — друг налетя върху му. Той отново почувства гранивата, лепнеща миризма на кръв, когато грозно разчекнатата паст и зъбите се надвесиха, търсейки гърлото му. Облягайки се на стената, Невил ожесточено заби крак в корема на чудовището, отхвърли го към следващия, който вече връхлиташе. После, без да губи нито секунда, той отключи вратата, гмурна се навътре и се обърна да затвори точно в мига, в който някаква костелива ръка се запромъква в пролуката. Натисна с всичките му останали сили, докато не чу как костта изхрущя и се пречупи под натиска. Отпусна за малко, изрита навън счупената ръка и хлопна вратата. С треперещи ръце заключи, намести здраво стоманения лост…

Едва след това, изнемощял, се свлече на пода и дълго остана така в зловещото тъмнило — с разбесняло сърце, със свистящи гърди и с омекнали ръце и крака. Отвън те подивели завиха, заудряха по вратата с юмруци и в някакво освирепяло безумие закрещяха името му. Чу ги как насъбраха камъни, а после с ругатни ги запратиха срещу къщата.

След дълъг, безкрайно дълъг момент той успя да се изправи и да отиде до бара. Половината от уискито, което си наля, се разплиска върху килима. Останалото изпи на един дъх. Беше се разтреперал като лист, косен от бръснещите повеи на мразовит вятър. Постепенно топлината на алкохола се разля по вените, обля на талази тялото му, сгря го и той като че ли се почувства по-успокоен.

Ужасен шум отвън го сепна, накара го да подскочи. Той се спусна към шпионката и погледна. Със скърцащи от безсилие зъби ги видя, че бяха преобърнали камионетката и я трошаха с камъни, откъртваха цели парчета от каросерията, разбиваха непоправимо двигателя…

Поиска да светне. Напразно. Обезумял се втурна в кухнята. Хладилникът бе спрял. Къщата му се беше превърнала в гробница…