— Събудете се, лейди Меридийн.
Тя изохка, стисна се за стомаха и се преви.
— Дано се продънят в ада хората, които използват деца във войната.
Скован от ярост, кралят извика на стражите си да доведат лекаря му.
— Благодаря ти, Ривъс Макдъф.
Произнасянето на името му накара Ривъс Макдъф да погледне надолу.
Принцесата изглеждаше зле и на умиране, а той беше само един смирен син на касапин. Бяха му дали тази крепост и това изключително момиче. Но той беше твърде млад, за да опази което и да е от двете. Сълзи от смущение замъглиха погледа му. Потърси думи, с които да я утеши.
— Няма да умреш.
— Не. Отпих само глътка. Ще се оправя.
Семейството й беше я предало. Но сега тя принадлежеше на Ривъс и щеше да живее. Душата му литна.
— Всичко ще се оправи, ще видиш — неуверено додаде той.
Тя погледна към краля, който разговаряше със свещеника и с шерифа Броуди. После бръкна под колана си и измъкна една книга.
— Ето, вземи. Трябва да я скриеш или да я върнеш на майка ми.
— Какво е това?
— Това е Заветът на принцесата. Той не трябва да попада във вражески ръце.
По-голяма от ръката му и все още топла от допира с кожата й, книгата беше с дървени корици, украсени с древни символи. Ривъс я мушна под туниката си.
— Ще я пазя като очите си.
Една сълза се откъсна и се търкулна по бузата й.
— Само кралят на Англия може да ме опази от шотландските зверове.
Изведнъж Ривъс посърна. Тя му принадлежеше. Така беше рекъл свещеникът. Документите бяха подписани. Семейството й се бе опитало да я убие и крал Едуард мислеше, че ще го направят отново. Искаше да я отведе в безопасност.
— Сега не мога да те защитавам, но ще се опитам да усвоя войнските умения. Някой ден ще дойда за теб, милейди — закле се той. — Когато стана готов, ще дойда за теб.
— О, Ривъс, не чу ли заплахите на краля? Никога няма да ме откриеш. Това, което се случи днес, не беше истински брак. Повторих думите, само защото кралят ми беше заповядал.
Решителността отекна като барабанен удар в Ривъс. Свещеникът ги бе обрекъл пред Бога. Принцесата на Инвърнес принадлежеше на Ривъс Макдъф.
Изведнъж се бе сдобил с отговорностите на мъж и задълженията на съпруга.
— Кълна се в душата на всички Макдъф, които някога са ходили по тази земя — ще дойда за теб.
ГЛАВА ПЪРВА
— Събуди се!
Прошепната заповед изтръгна Меридийн от дълбокия сън. Груба мъжка ръка запуши устата й. Палецът и показалецът му стискаха носа й и почти не й позволяваха да диша.
За миг си помисли, че е баща й. Грубите му думи, ръката му, която й причиняваше синини, безразличието му към детето, което копнееше за любов.
Като се отърси от този спомен, тя потисна страха си и изви очи, като се опитваше да зърне лицето на мъжа, надвесил се над нея. Видя само огромна сянка, забулена в мрак. В отчаянието си впи зъби в ръката му. Мъжът изпъшка и отдръпна ръка.
— Мълчи — просъска той — или ще изложиш на опасност останалите.
Тя пое дълбоко въздух с намерението да извика. Но кого? Ана, деветнайсетгодишната шотландска благородничка, която заемаше съседната стая? Не, не Ана. Или стария прислужник, на когото му трябваше бастун, за да се придвижи от градината до хамбара? Не, и него не. Сестра Маргарет бе заминала предишния ден за Феърхоуп и бе взела стражите със себе си. Нямаше никой, който да се противопостави на този натрапник, освен самата тя.
— Махни се, грубиян такъв!
— Ш-шт!
Тя размаха ръце напосоки в мрака и изпита моментно удоволствие, щом успя да стовари върху му солиден юмрук.
Непознатият изруга и притисна ръцете към тялото й, после я претърколи, като я омота в завивките. Мъжът нахлузи на главата й мека вълнена качулка и я притегна леко около шията. После я вдигна на ръце и я преметна през рамото си.
Завързана като гъска, приготвена за клане, Меридийн се люлееше и друсаше безпомощно при всяка крачка, която той правеше. Но накъде? Къде я отвеждаше и защо?
Тя се изви и се опита да освободи ръцете си, но не успя. Започна да рита и да се гърчи. Мъжът не й обърна внимание. Хватката му беше силна, но не чак толкова, че да я нарани. Ако смяташе да я насили, явно бе решил да го направи някъде другаде през свободното си време.
Но защо точно нея? Тя вече не беше важна особа. Легендата за принцесата беше един забравен обичай. Дори самата Меридийн знаеше малко за това, което й се полагаше по рождение.
В манастира имаше по-привлекателни момичета, богати девойки от знатни фамилии, с достатъчно пари, за да платят откуп или със земи, които да привлекат кандидати за женитба.
Изведнъж истината просветна в ума. Меридиан не знаеше дали да се смее или да плаче. Този разбойник я беше взел за някоя от богатите наследнички, които наричаха абатството Скарбъроу свой дом. Трябваше да му обясни, че бе сгрешил. След това щеше да му се изсмее в лицето.
По страните й се стичаше пот, а гърлото й се напрягаше за глътка въздух. Ако продължаваше да се бори щеше да се задуши, така че Меридийн спря и се ослуша. Чуваше се само приглушеният звук на дишането му.
Няколко секунди по-късно чу познатото скърцане на задната врата. След това непознатият я вдигна високо върху гърба на пръхтящ, неспокойно пристъпващ кон. Ръката му я притисна към седлото и конят тръгна напред.
При първа възможност да говори щеше да съобщи на този грубиян каква глупава грешка бе сторил. Каквато й печалба да очакваше за подлостта си, нямаше да получи и пукната пара, защото никой нямаше да плати откуп за Меридийн Макгиливри. Самата идея беше смехотворна. Народът на Шотландия я бе изоставил.
Искаше й се да разпори този грубиян от горе до долу и ако не я върнеше незабавно, щеше да го стори.
Мина сякаш цяла вечност, преди да долови миризмата на морето. Мъжът отново я вдигна и я понесе на ръце. Щом той премина по някаква дъска, стъпките му отекнаха глухо. Чуваха се крясъците на чайки в нощта.
След кратко спускане по стълба, Меридийн бе оставена върху нещо меко. Дано да не беше легло. Дано не възнамеряваше да я насили, преди да е успяла да му обясни грешката.
Лекото полюляване потвърди предположението й за това, къде се намират. На кораб. С разтуптяно сърце тя се освободи от одеялото и смъкна качулката от главата си.
Той я бе завел в малка каюта.
Похитителят й стоеше с гръб към нея. Нищо чудно, че я бе носил с такава лекота. Беше висок и як като столетен дъб. Носеше дълго черно наметало и ботуши, украсени с древни шотландски символи. Като дете
