Меридийн се бе учила да рисува същите тези шарки.
В главата й се надигна един спомен — образ на млад мъж, на босоног момък, който се бе държал като принц и й бе обещал да стане достоен за нея.
Прониза я странно усещане.
Като засили пламъка на фенера, той се обърна към нея.
— Меридийн.
Тя ахна от изненада. Тези дълбоки, кафяви очи, този пламтящ поглед и приковаващи мъжествени черти можеха да принадлежат само на един човек — на нейния съпруг, Ривъс Макдъф.
Главата й се замая и тя притисна ръце към гърдите си, за да потисне треперенето.
Той свали наметалото си и карираната му дреха, оцветена в червено, синьо и зелено, й подсказа нещо друго, също тъй немислимо. Синът на месаря се бе провъзгласил за крал на Хайлендс и сега бе дошъл за своята кралица.
Не искаше изобщо дори да мисли за това и не смяташе да играе каквато и да е роля в шотландската политика, така че с лекота си придаде безразличен вид.
— Закле се да обединиш клановете. А сега отправяш към баща ми претенции за хайлендската корона.
Светлината на фенера проблесна в русата му коса и й придаде оттенък на слънчеви лъчи.
— Да. Повечето от клановете го изоставиха. Той разори хората си, за да плаща на наемната армия.
За нея Шотландия значеше лукавство, предателство и земя, осеяна с трупове. Шотландия значеше изплашени момичета, чиито бащи ги биеха, а после слугите тровеха. Единствено английският манастир бе предложил на Меридийн убежище и я бе спасил от спомените за ужасяващото шотландско наследство. Манастирът й бе предложил храна и топлина. Бе я предпазил от глада и студа.
Стомахът й се сви на топка.
— Баща ми е постъпил типично по шотландски.
— Не е честно да презираш всички ни, заради неговите престъпления.
Острите нотки в заповедническия му глас пробудиха у нея тъжни спомени за шотландското чудовище, което бе владяло детството й. Стражи пред всяка врата. Въоръжени войници, които я придружаваха, дори когато отиваше на църква.
Тя потрепери, но не беше от студ, защото разпаленият мангал бе отоплил малката каюта. Не си спомняше кога за последен път бе мислила за баща си, а кошмарите й бяха изчезнали още преди години.
— Доколкото го познавам, баща ми е в състояние да наеме дори легион татари.
Съпругът й отиде до огъня и протегна ръце, за да се стопли. Единственият път, когато бе видяла Ривъс Макдъф, той беше раздърпан и мърляв. По един очарователно рицарски начин се бе осмелил да предизвика гнева на Едуард, за да спаси достойнството й.
— Не трябва да се страхуваш от баща си. Той повече няма да те нарани.
Дали войната и очакванията за власт бяха променили учтивия момък, за когото я бяха принудили да се омъжи преди години? Вероятно. Това отново предизвика гнева й. Така както църквата обучаваше свещеници, Шотландия превръщаше невинните момчета в бойци. Това беше само една от многото причини, поради които презираше родината си. Причина, заради която, може би все пак щеше да извини Ривъс, ако самата тя не беше толкова възбудена.
С мъка овладя страха си и додаде:
— Как ме откри?
— Получих вест от загрижен приятел.
Меридийн бе напуснала Шотландия толкова отдавна. Бе убедена, че вече е забравена, както самата тя, така и традицията, която я свързваше с народа й. Някой подлец бе разкрил местонахождението й.
— Приятел ли? Предполагам, че говориш за някой, който ти е помогнал да ме отвлечеш.
— А щеше ли да дойдеш доброволно?
Абсурдността на този въпрос я накара да се усмихне.
— Разбира се, но само ако ми бяха порасли перки и люспи и се бях влюбила в морската вода.
Отговорът й го сепна и той я погледна изненадан, с леко отворена уста и смутени очи.
— Този въпрос е важен, Меридийн.
— Поне за теб, предполагам.
— Заклех се, че ще дойда за теб.
Той кръстоса ръце пред гърдите си и на китките му се видяха чифт златни гривни.
Дори за миг тя не бе приела на сериозно обещанието му, но като се имаше предвид мощната му осанка и властното му държание, явно той бе взел присърце клетвата си.
— Кога се сдоби с бойните гривни?
Той стисна челюсти и заби поглед надолу.
— Бях само на петнадесет години.
Две години, след като се бе оженил за нея, Ривъс Макдъф бе станал войник, изцапан с кръв. Но все пак зад мъжествената фигура тя можеше да открие момчето, което се бе заклело по-скоро да пропадне в ада, отколкото да я предаде.
Проклет да е, загдето развали този хубав спомен. Проклет да е, загдето бе взел на сериозно брака между две деца. Проклета да е и тя, загдето се бе оставила да попадне в ръцете му. Шотландците бяха отровили детството й. Нямаше да им позволи да омърсят бъдещето й. Особено Ривъс Макдъф.
— Сякаш съжаляваш за убийството на първия си противник.
Той дръпна надолу ръкавите на дрехата си, за да скрие гривните.
— Признавам, че бих предпочел да градя, вместо да руша — една идея, широко разпространена днес сред хайлендците.
Хайлендци! Стомахът на Меридийн се сви. Това бяха все брутални хора, които я бяха били, а после я бяха захвърлили. Трагичният обрат на събитията я бе натъжил, но сърцето и умът й отдавна бяха забравили родината. Като сираче в Англия тя се бе опитала да изтрие от паметта си спомена за грубия народ и баща си, който бе пратил свой човек да я отрови.
— Какво си ти всъщност? — предизвика го тя. — Нерешителен хайлендски воин, който иска да стане фермер? Да не би да очакваш да ти повярвам?
Гневният й тон го накара да трепне. Преди да й отговори смутено намести колана си, на който висеше меч.
— Нима си мислила, че ще престъпя клетвата към теб?
Като се бе обявил за претендент за хайлендския трон и като връщаше Меридийн в Шотландия той бе надхитрил всички хайлендски старейшини и вече мъртвия крал на Англия, който бе изпратил Меридийн в безопасност. Въпреки всичко Ривъс Макдъф се бе устремил към славата.
Беше обречен да се къпе сам в блясъка й.
— Не съм мислила много за теб, Ривъс. Твоята клетва беше младежко обещание към принцесата на Инвърнес, страдаща от въздействието на отровата. Освобождавам те от клетвата ти.
— Но аз не искам това.
„Бъди внимателна — каза си тя, — бъди логична и се опитай да го накараш да те разбере.“
— Убедена съм, че каузата ти е справедлива, но въпреки това няма да се върна в Шотландия.
Небрежно, сякаш я питаше дали иска хляб с мед, Ривъс подхвърли:
— Защо не?
Тя скръцна със зъби и се опита да задържи погледа си настрани. Не можа.
— Не изпитвам нищо друго, освен омраза към Хайлендс.
— Ами твоето задължение?
Годините отчуждение от народа, комуто тя не бе нужна за нищо повече, освен за една церемония, бяха укрепили волята й. Нямаше да позволи на един хубав и предприемчив шотландец да я пречупи.
— Задължение ли? Аз бях изоставена.
— Меридийн, аз никога не съм те изоставял.
Нима той се бе превърнал във фанатик? Тази възможност я изплаши. Той се чувстваше свободно в
