компанията й, дори след като я бе отвлякъл. Беше й приятно да се вглежда в него — правилни черти, силно тяло и пълни с живот кафяви очи.
Не. Не искаше нищо от това.
— Не е трябвало да си правиш труда. Моят живот е в Англия. Там се чувствам добре.
Той кимна състрадателно и дългата му коса се разпиля над раменете му.
— И Ана каза, че мислиш така.
Фамилиарното му споменаване на момичето я сепна. Меридийн усети, че я обзема страх за приятелката й. Ана беше в манастира само от няколко месеца. Тихо, срамежливо момиче, което стоеше плътно до Меридийн, подобно на котка до рибарска сергия.
— Какво си направил с нея?
— Братовчед й я настанява в друга каюта.
— Братовчед й ли? Не е възможно да познаваш нито Ана, нито някой от клана й. Те са от Съдърленд.
Ривъс се замисли и се втренчи продължително в босия й крак. Меридийн си помисли, че няма да отговори. Изглежда не бе свикнал да обяснява действията си — още една отличителна черта, присъща на шотландските старейшини.
След известно време той додаде:
— Човек си създава приятели.
Обзе я странно чувство. Ако той си бе намерил приятели сред Съдърлендови, чиито земи лежаха далеч на север, значи Ривъс бе сторил повече, от това само да отправи предизвикателство към баща й. Той бе настроил срещу Макгиливри останалите хайлендски кланове. Решителен ход.
— Един Макдъф не би трябвало да си търси приятели сред клана Съдърленд. Те са ни врагове от стотици години.
От него лъхна увереност.
— Аз, Макдъф, го направих.
Той можеше да търси съюзници чак докато архангел Гавраил надуеше отново тръбата си, но не би могъл никога да сложи хайлендската корона. Не и без нея, Меридийн, и в това се криеше силата й.
— Не ме е грижа, дори ако папата ти е приятел. Няма да дойда с теб.
Втренченият му поглед я прониза.
— Животът ти в Англия свърши, Меридийн. — Корабът се раздвижи, явно отделяйки се от пристана. — Тръгваме за Елджиншър.
Тя се втурна към вратата. Ривъс й препречи пътя и я хвана. Притисната към него, тя го заудря с юмруци по гърдите, после прехапа долната си устна, за да сдържи сълзите си. Ривъс миришеше на вълна, сред която е било поставено изсушено изтравниче — един мирис, който й навя тъжни спомени от детството.
В никакъв случай нямаше да се върне.
— Престани да ми се противопоставяш, Меридийн.
— Мразя те, и теб, и всички останали.
Ръцете му нежно притиснаха гърба й, сякаш той успокояваше болно дете.
— Ще видиш, че хората са се променили.
Меридийн се освободи от прегръдката му, изненадана от затишието в собствената си душа.
— Не ме е грижа.
Ако решителността имаше изражение, то можеше да бъде открито върху лицето на Ривъс Макдъф. В очите му блестеше честност, а ръцете му бяха разтворени в искрена молба.
— Те са добри хора, които вярват, че ти ще промениш живота им. Аз също го вярвам.
Тя почувства силата на волята му. Опита се да го отблъсне, но въпреки това беше прилепнала към него като лишей към мокра скала. Държанието на Ривъс беше съпроводено от непринудена грация на човек, роден да владее и задължен да завоюва.
Въпреки това, когато стана дума за Шотландия сърцето й остана пусто.
— Значи те очаква разочарование.
— Защото съм само един нещастен син на месар, който някога се унижи пред краля на Англия?
Това бяха нейните думи, които тя бе доверила преди време на една жена, която бе считала за своя приятелка. Степента, до която той бе проникнал в живота й порази Меридийн.
— Ана е била твой шпионин!?
Гордост обля мъжествените му черти. Изведнъж той сякаш стана прекалено голям за тясната каюта.
— Баща й е мой васал:
Значи могъщите Съдърлендови бяха отишли дотам да се закълнат във вярност на Ривъс Макдъф? Тази идея противоречеше на всякаква логика и традиция. Клановете често се съюзяваха с обща цел. Но когато целта бъдеше постигната те се сплотяваха около старейшините на клановете. Клетвата за вярност предполагаше постоянен съюз и ако Съдърлендови бяха готови да се подчинят някому, тогава те трябваше да коленичат пред баща й, кралят на Хайлендс. Не пред Ривъс Макдъф.
Насоката на мислите й я обезпокои.
— Не искам да вземам участие в бъдещето на Шотландия.
— Стига си се противила. Отиваме си у дома.
—
Някой почука на вратата. Ривъс я отвори и Меридийн в недоумение проследи с поглед двамата моряци, които внесоха книгите и останалите й вещи. Ривъс тихо каза нещо на моряците. След малко те внесоха в каютата умело изработен сандък.
Когато моряците излязоха, Ривъс плъзна поглед по нощницата на Меридийн.
— Това е новият ти гардероб, милейди. Сигурен съм, че ще искаш да облечеш нещо по-удобно и топло. Навярно си спомняш, че по това време на годината в Хайлендс е хладно…
Едва сега тя осъзна как беше облечена. Ривъс ни най-малко не се бе обезпокоил, че тя е облечена само с нощница. Дори напротив, бе се държал напълно незаинтересовано. Това я озадачи.
— Ти, коравосърдечно, себично чудовище!
Той въздъхна, а изражението му се смекчи и неочаквано й върна спомена за уязвимия младеж, какъвто тя го помнеше.
— Трябва ли да се държа жестоко с теб? — запита я той. — Трябва ли да те заключа и да вляза в ролята на тиранин?
Като момче, той бе единственият шотландец, който бе погледнал отвъд легендата и бе видял изплашеното момиче, което беше принцесата. Но този любезен момък се бе превърнал в амбициозен и очарователен мъж.
Тя сви ръце в юмруци.
— Не се съмнявам, че си се усъвършенствал в тиранията.
— Какво е това? Нима принцесата на Инвърнес проявява дребнавост? Това не ти подхожда — той й се усмихна закачливо. — Всъщност по душа съм невинен като агънце.
Думите му я разсмяха, защото изглеждаше точно като човек, който се домогва да стане крал. Нямаше да получи короната от нея. Баща й щеше да я носи, докато звездите не паднеха в морето.
— Ти си безсърдечен. Защо иначе би ме държал против волята ми?
Ривъс възседна сандъка и щракна месинговата му ключалка. Удобната му поза даваше невярна представа за намеренията му.
— Защото ти си моя жена и си задължена да служиш на народа на Хайлендс.
Гневът й премина в несдържана ярост.
— Значи ти очакваш от мен просто така да отида при баща си и в присъствието на целия клан Макгиливри да поискам от него да се оттегли от трона в твоя полза, като ми предаде церемониалния меч?
— Само ако ще мога да се справя. — Той стегна ръцете си и издутините на мускулите му изпънаха шевовете на дрехата. — Уверявам те, че съм прекарал последните тринайсет години в приготовления точно за това събитие.
Но за да се властва над хайлендските кланове бе нужно нещо повече от войнска доблест. Щяха да са му
