Заплахата й го накара да трепне.
— Приятна почивка, моя непорочна принцесо.
— Непорочна ли? — тя грабна наметалото му и му го хвърли. — Аз не съм девствена.
Сякаш ударен от гръм, Ривъс я зяпна, а тя затръшна вратата и бързо спусна резето.
Така трябваше да бъде.
Беше посветил живота си на идеята да поправи грешките, които бе допуснал баща й, Кътбърт Макгиливри, както и на това да спечели кралството, което после да положи в нозете й. Нима дъщерята беше предателка, както баща си?
Нечестността можеше да обезсили Ривъс така, както нито една битка не би успяла, защото успехът на делото зависеше не от способността да води и направлява, а от добродетелта на една жена.
— Вярваш ли й?
Ривъс се завъртя и от последното стъпало на стълбата, водеща към палубата видя с фенер в ръка да се надига Джон Съдърленд.
Надеждата заговори в Ривъс.
— Не. Тя е непорочна до дъното на душата си.
— Девица или не, цяло щастие е, че тя вече е венчана за теб, защото познавам поне дузина благородници сред Съдърлендови, които биха продали дори и дрехите на баща си, само за да се опитат да спечелят сърцето й. — Той се изправи на крака. — За Бога, Ривъс, бива си я.
Ривъс бе очаквал Джон да похвали жена му за красотата й, но не й за духа й. Самият факт, че тя беше принцесата на Инвърнес бе достатъчен да подтикне един мъж да се опита да я завладее. Но тя принадлежеше на Ривъс Макдъф.
— В нея има огън.
Съдърленд се разсмя така силно, че насмалко не изпусна фенера.
— Дори господарят ми, Робърт Брус, би завидял на дарбата ти да се изказваш сдържано. Тя е истински пожар от непокорство.
Ривъс не смяташе да гаси огъня й. Хайлендците се нуждаеха от духа й. Особено сега, когато автономията от Англия изглеждаше така достижима.
Меридийн също имаше нужда от народа си, просто все още не го познаваше. Имаше план как да я накара да промени мнението си и да спечели сърцето й. Тя не му бе оставила друга възможност, освен да я отвлече.
Съучастницата му, Ана, бе казала, че Меридийн няма да се върне доброволно.
— Как е Ана?
Като поклати глава, Съдърленд изпусна изморено дъх.
— Видяла те е как носиш жена си на борда и ми напомни за обещанието ти да се държиш любезно с лейди Меридийн.
Ривъс потисна надигналото се чувство за вина. Корабчето се разлюля и Ривъс се подпря с една ръка на стената, докато отмине вълната.
— Кажи й да не се ядосва, Джон. По Меридийн няма ни една драскотина, а каквото съм направил е било само за добро.
Ривъс започваше да си мисли, че спечелването на кралството можеше да се окаже по-лесно, от склоняването на жена му.
— Само да беше малко по-сговорчива.
Съдърленд кимна в мълчаливо съгласие.
— Ами обещанието ти към Брус?
Робърт Брус, кралят на Шотландия, знаеше и одобряваше плана на Ривъс да отведе Меридийн у дома, при условие, че тя е съгласна. Ако ли не, Брус очакваше от Ривъс да отнеме със сила трона на Хайлендс от Кътбърт Макгиливри.
Тази мрачна алтернатива потискаше Ривъс. Ако се върнеше към старите методи и обявеше война на противниците си той рискуваше да изгуби мирното бъдеще.
Обезпокоен от перспективите, младият мъж тръгна нагоре към палубата.
— Корабът на Рендолф все още ли се вижда?
Съдърленд го последва, вдигнал високо фенера, за да осветява пътя им.
— А-ха, отдясно на борда на една дузина корабни дължини.
Рендолф беше по-младият брат на Дръмънд Маккуин, някогашен старейшина, който наскоро бе пуснат от английски плен. Жената на Дръмънд бе отраснала заедно с Меридийн в манастира Скарбъроу. Миналата Коледа Дръмънд беше проводил брат си, Рендолф с писмо до Ривъс. В бележката той разкриваше на Ривъс къде може да открие Меридийн и му обясняваше, че тя не иска да има нищо общо със съпруга си или с Шотландия.
Тогава Ривъс бе изпратил Ана Съдърленд в манастира Скарбъроу да провери как стоят нещата.
Ривъс се изкачи нагоре по стълбата и вдигна капака. Нощният вятър свиреше над палубата и той се загърна плътно в наметалото си, за да се предпази от студа.
— Да сигнализирам ли на кораба на Рендолф? — попита Съдърленд.
Ривъс забеляза кораба, който се люшкаше силно върху вълните.
— Да. Трябва да им предам писмо за Брус.
— Писмо ли? Но кралят очаква да види принцесата. Поне така каза, когато напуснахме парламента в Сейнт Ендрюс.
Ривъс никога не бе лъгал своя монарх. С помощта на Робърт Брус Шотландия щеше да скъса с английското владичество. Принцесата беше неделима част от този план.
Най-добрият му избор бе да заобиколи истината.
— Рендолф казал ли му е, че пътуването предизвиква лошо настроение у жена ми.
Съдърленд цъкна с език.
— Отчасти е вярно.
Така и беше, за нещастие на Ривъс Макдъф.
— Изпрати извиненията ми на краля и го покани в замъка Олдкеърн за Еньовден.
— След два месеца? Мъдро решение, Ривъс, защото ще имаш време да я укротиш.
— Не се бой, приятелю. Мисля, че утре ще приеме нещата по-добре.
Уви, не беше така.
ГЛАВА ВТОРА
Меридийн изскочи на палубата, хвърли студен поглед към Ривъс и потърси усамотение край борда. Възнамеряваше да се пребори с него с доброта и разум.
Беше се облякла с най-топлата дреха, която той и бе подсигурил — дълга до глезените хермелинова наметка, гарнирана по края с щавени кожи. Кожите бяха първо обработени, за да добият мекота, после бяха боядисани в бледозелено и накрая бяха украсени с преплитащи се петолистници — символ на принцесата. Цветът им допълваше горското зелено на очите й, а мекотата на кожите подчертаваше нежността на лицето й.
Меридийн беше силела великолепната си черна коса и я бе прибрала на тила си. Един порив на вятъра се завъртя покрай нея, но тя само вдигна качулката на наметката си и продължи да се взира към хоризонта. Застанала така, тя приличаше по-скоро на кралица, готова да благослови флотата си, отколкото на жена, изгаряща от нетърпение да изпълни обета си.
