Сърцето на Ривъс скърбеше за младата принцеса, която бе малтретирана по такъв ужасен начин, че бе намразила страната си. Молеше се да успее да я накара да почувства, че е в безопасност, защото подозираше, че омразата й се корени в страха.
Със сладко-горчива нежност, той признаваше пред себе си, че благоговее пред нея. Измъчваше го фактът, че мисълта за завръщането й у дома я прави така нещастна.
Животът се бе оказал жесток към неговата красива шотландска принцеса. При все че не можеше да промени миналото, можеше поне да осигури бъдещето й. До него тя щеше да просперира, а в замяна щеше да облекчи самотата му и щеше да му помогне да постигне целта си. Тя щеше да царства над Хайлендс така умело, както най-първата принцеса, нейна съименница. А за него оставаше да бъде достоен за смелостта на тази жена — предизвикателство, което той бе готов да посрещне. О, да. Беше им време, помисли си той с усмивка. Приближи я хвана я за ръката и поздрави:
— Добро утро, милейди.
Тя се дръпна, за да се освободи от ръката му.
— Не се бой, че ще скоча в морето. Нямам намерение да загубя живота си заради Шотландия.
Ривъс се примири, че нямаше да има успех, но все пак додаде отново:
— Тогава за какво си готова да рискуваш живота си?
Тя се обърна с лице срещу вятъра, а очите й проблеснаха на слънцето като изумруди.
— За възможността да се върна в Англия.
— Да постигнеш целта си и да се върнеш в Англия са двете страни на една и съща монета.
Деликатните й вежди се сключиха в недоумение. Като наклони глава, Меридийн подхвърли:
— Станал си хайлендски философ. Наистина странно.
Обидата отскочи от Ривъс досущ камъче, запратено срещу боен щит. Напомнянията за нейните задължения бяха довели до странен резултат.
— Не. Просто не очаквах, че ще се откажеш от правото да упражняваш волята си. Предполагах, че ще проявиш повече разум.
— От теб ще излезе добър крал на Хайлендс — подигра му се тя. — Хората заслужават мошеник като теб.
Той се усмихна, но мислите му представляваха плетеница от съмнения. Наистина се бе надявал, че ласкателствата ще я подмамят. Още една негова глупава грешка.
— Това означава ли, че ще ми дадеш меча?
— Не. Но ми доставя удоволствие да те гледам как се заблуждаваш.
Бъди търпелив, каза си той. Гневът й беше донякъде оправдан. Определено бе сбъркал като я бе предизвикал отново. Но ако се опиташе да я подмами, това все пак беше нещо различно.
— Очаквах много по-радушен прием при нашата повторна среща.
Тя му хвърли убийствен поглед.
— Значи имаш перверзна фантазия. Почувствал, че тя бе наближила словесната му клопка, той й подхвърли примамката.
— Само защото те накарах да премислиш възможностите, които стоят пред теб?
Тя извърна глава и проследи плуващото до кораба семейство тюлени.
— Да премисля възможностите ли? Не бих могла, защото не аз правя избора.
— Изборът рядко е наш, защото иначе никога не бихме изпитали голямата радост от това да се изправим пред затруднения.
Тя го изгледа, очевидно сериозно заинтригувана.
— Явно сериозно си прегърнал идеята да спориш с мен, Ривъс.
Сбогом убежище, каза си той. Време бе да каже това, което му беше на сърцето.
— Бих предпочел да прегърна теб.
Тя се изчерви и когато погледите им се срещнаха, тя побърза да извърне очи. „Хайде, Меридийн, давай, продължи играта“ — мислено я подкани той.
— Не.
Поне не му бе казала никога. Явно имаше напредък. Готов да й отстъпи, той свали гарда.
— Забравих за какво говорехме.
Кожената подплата на наметалото й пърхаше, край лицето й. Снежнобелият хермелин беше идеален фон за дългите й ресници. Меридийн почти се усмихна.
— Опитваше се неуспешно да ме накараш да обмисля възможностите, които имам.
Прииска му се да подскочи от радост. Беше я довел точно там, където искаше.
— Шотландия е една от тях.
Тя се стегна.
— Една неприемлива алтернатива.
— Откъде знаеш? Не си стъпвала на хайлендска земя от тринайсет години.
Тя сложи ръка на гърдите си.
— И ми беше много добре.
Така беше наистина. Но сега той искаше да я види как просперира.
— Имаш ли кон, Меридийн?
Объркването придаде земен оттенък на царствената й красота.
— Да.
— Сама ли го избра?
— Разбира се. — Тя обърна поглед към вахтения матрос. — Да не очакваш да е паднал от небето?
— Ако ти кажа, че имам кобила за продан, ако започна да възхвалявам качествата й и да описвам предимствата й, няма ли да поискаш сама да прецениш? Или в същия миг ще се откажеш от животното?
— Ако ти ми препоръчаш коня, тозчас ще се откажа от него — прямо отвърна тя.
Ривъс със съжаление отбеляза малка загуба. Но поне не можеха да го обвинят в страхливост.
— Имаш остър ум.
— Планът ти беше очевиден — обидено каза тя. Изведнъж настроението му отново се възвърна и като се наведе към нея през една каца с вода, я подкани:
— Ами, просвети ме тогава що за план имам.
— Много просто. Сега, след като вече ме държиш като пленница, ще се опиташ да пренебрегнеш цялата жестокост на действията си. Ще ме отведеш в дома си и ще зачакаш. Смяташ да ме прелъстиш с чара си и да ме омагьосаш с мъжествената си привлекателност.
Ривъс не се сдържа и додаде:
— Значи мислиш, че съм привлекателен?
Почти със смях тя отвърна:
— Аз съм ядосана, Ривъс, а не сляпа.
Той се наслади на комплимента, защото инстинктивно чувстваше, че едва ли щеше често да чува похвали от нея. Не и преди тя да се влюби в него.
— Помниш ли последния път, когато се видяхме?
— Разбира се. Ти се вмъкна в стаята ми и ме отвлече противно на волята ми.
Отговорът й успя леко да го засегне.
— Преди това.
— Да. Бях на осем години и се мъчех да не повърна върху краля на Англия.
Мислите му се върнаха към онова доблестно момиче, но ако покажеше макар и едва забележима слабост, зрялата жена щеше да се възползва. Трябваше да намери златната среда между двете.
— Разбирам. Самият аз очаквах кралят да ме обеси преди залез слънце.
Тя ококори очи.
— Така ли?
— Да. Дори бях забравил да си обуя обувките.
Изражението й се смекчи.
— Съжалявам. Не бях забелязала… не бях…
— Не беше и помислила за моите чувства през онзи ден?
