белегът прониква дълбоко като самия живот. И все пак: съществува ли възможност, на каквато и да е цена, да бъда освободена от мъртвата хватка на тази мъничка ръка, която ме е стиснала, преди още да се появя на този свят?
— Скъпа моя Джорджиана, мислил съм много по въпроса — бързо я прекъсна Ейлмър. — Убеден съм, че премахването е напълно осъществимо.
— Ако съществува и най-малка възможност — продължи Джорджиана, — нека направим опит, какъвто ще да е рискът. Опасността е нищо за мене, този живот е едно бреме, от което бих се освободила с радост. Или премахни тази отвратителна ръка, или вземи окаяния ми живот. Ти си голям учен. Цял свят е свидетел на това. Постигал си направо чудеса. Не можеш ли да отстраниш този малък, малък белег, който мога да покрия с двете си кутрета? Вън от възможностите ти ли е, заради собствения си покой, да отървеш бедната си жена от лудост?
— Моя най-прекрасна, най-скъпа, най-нежна — извика Ейлмър възторжено, — не се съмнявай във възможностите ми. По този въпрос вече съм мислил твърде много — толкова много, че почти съм вдъхновен да създам едно по-малко съвършено от тебе същество. Джорджиана, ти ме накара да потъна в дебрите на науката по-дълбоко от всякога. Чувствувам се напълно в състояние да направя тази сладка бузка също така безупречна като другарката и. И тогава, любима моя, представяш ли си какво ще бъде моето тържество, след като поправя оставеното несъвършенство от Природата в най-красивото й творение! Дори Пигмалион не е изпитал такъв екстаз, когато създадената от него скулптура на жена е получила живот.
— Решено тогава — каза Джорджиана, като се усмихна леко. — И, Ейлмър, не ме щади, защото ще видиш, че най-накрая белегът ще се скрие в сърцето ми.
Съпругът й нежно я целуна по бузата — по дясната, не по онази, която носеше отпечатъка на алената ръка.
На следния ден Ейлмър я запозна с плана си, който правеше възможни задълбочения размисъл и непрекъснатите наблюдения, които щяха да бъдат необходими за предлаганата операция. Джорджиана на свой ред, щеше да има пълно спокойствие — твърде важно за успеха на операцията. Щяха да се уединят в обширните помещения, превърнати от Ейлмър в лаборатория, където в годините на преминалата в усилен труд младост бе направил открития за природните сили, спечелили му възхищението на всички учени общества в Европа. Седнал спокойно в тази лаборатория, бледният учен се бе домогвал до тайните на най- високите облачни слоеве и на най-дълбоките земни недра. Задоволявал бе любопитството си за причините, които разпалваха и поддържаха огньовете на вулкана, разкривал бе тайните на изворите и причините, поради които те бликат — някои така бистри и чисти, а други с такива лековити качества — от недрата на земята. Пак тука, в един по-ранен период, той бе изучавал чудесата на човешкото тяло и се бе опитал да проникне до самия механизъм, по който Природата преработва скъпоценните влияния на земята и въздуха, на духовния мир, за да създаде и отгледа човека — своя шедьовър. Ейлмър обаче отдавна се бе отказал от това начинание, като призна с неохота истината, в която рано или късно се препъват всички изследователи — нашата велика Майка-създателка, макар да ни забавлява като уж действува открито за всички, всъщност ревниво пази тайните си и въпреки престорената си откровеност, не ни показва нищо друго освен крайните резултати. Наистина тя ни позволява да разваляме, но много рядко да поправяме. И го прави необяснимо защо със свидливостта на патентен собственик. Сега Ейлмър си припомни тези полузабравени изследвания, не разбира се с надеждите и желанията от едно време, а защото те съдържаха много физиологически данни и му бяха необходими за лечението, което предвиждаше за Джорджиана.
Когато я въвеждаше в лабораторията, Джорджиана се разтресе от студени тръпки. Ейлмър я погледна усмихнат в лицето с намерение да я ободри, но бе така поразен от силното сияние на белега върху белотата на бузата й, че не можа да овладее едно конвулсивно потръпване. Жена му припадна.
— Аминадаб! Аминадаб! — извика Ейлмър, като блъскаше необуздано пода с крак.
От едно вътрешно помещение незабавно се появи нисък и набит човек с буйна коса, окръжила лицето му, изцапано от пушеците на пещта. Този човек бе момче за всичко на Ейлмър през цялата му научна кариера. Бе изключително подходящ за тази служба поради голямата си сръчност и умението, с което изпълняваше всички подробности в опитите на господаря си, макар да не бе в състояние да проумее и един единствен принцип в тях. С огромната си сила, буйната коса, окаденото си лице и неописуемата грубоватост, която го обгръщаше цял, той сякаш олицетворяваше материалното начало у човека, докато стройната фигура на Ейлмър и бледото интелектуално лице в същата степен олицетворяваше духовното.
— Отвори вратата на бодуара, Аминадаб — каза Ейлмър, — и запали една ароматична свещичка.
— Слушам, господарю — каза Аминадаб, като гледаше втренчено безжизненото тяло на Джорджиана. После добави полугласно: — Ако беше моя жена, никога не бих се лишил от тоя белег.
Когато Джорджиана дойде в съзнание, усети че диша в атмосфера, проникната от остър аромат, чиято нежна мощ я бе извадила от подобния на смърт припадък. Гледката наоколо напомняше съновидение. Ейлмър бе превърнал опустошените, мръсни, мрачни помещения, в които бе прекарал най-хубавите си години, увлечен от непонятни изследвания, в последователно свързани красиви стаи, напълно подходящи да станат усамотени покои на една очарователна жена. По стените бяха окачени великолепни завеси, които им придаваха едновременно величественост и грация, непостижими за който и да било друг образец на вътрешната украса. Богато украсените им тежки дипли се спускаха от тавана към пода, скриваха всички ръбове и чупки и като че ли ограничаваха гледката от безкрайността на пространството. В очите на Джорджйана всичко това изглеждаше като някакъв дворец в небесата. Ейлмър бе спрял, достъпа на слънчевите лъчи, които биха пречили на химическите му опити, и бе поставил ароматични лампи, които горяха с пламъци в най-различен оттенък, но всички се сливаха в едно меко, пурпурно сияние. Той коленичи до жена си и я загледа сериозно, но без тревога, защото бе уверен в науката си и имаше усещането, че е по силите му да очертае около нея магически кръг, в който никакво зло не би могло да проникне.
— Къде съм? О, спомням си — проговори немощно Джорджйана и постави ръка върху бузата си, та да прикрие ужасния белег от погледа на съпруга си.
— Не се страхувай, скъпа моя — възкликна той. — Не се дърпай от мене! Повярвай ми, Джорджйана, аз дори се радвам на този единствен недостатък, понеже отстраняването му ще донесе такова блаженство.
— О, мили, смили се над мен! — тъжно отвърна жена му. — Моля те, не го поглеждай пак. Никога няма да забравя онова конвулсивно потръпване.
За да се утеши Джорджйана и да освободи съзнанието й от бремето на реалния свят, Ейлмър приложи някои от развлекателните и незначителни тайни, които науката му бе открила наред със задълбочените. Въздушни фигури, съвсем безплътни представи и нематериални създания на красотата се явяваха пред нея, танцуваха и оставяха за миг следите си върху лъчи от светлина. Макар да имаше известна мъглява представа за начина, по който се постигат тия оптически ефекти, илюзията бе почти толкова пълна, че й внушаваше увереност във властта на съпруга й над света на привиденията. Когато пък усети желание да надзърне вън от това уединено място, мислите й сякаш бяха прочетени и по някакъв екран започнаха да пробягват един след друг образи от външния свят. Пейзажите и образите на действителността бяха съвършено възпроизведени, но с онези омайващи и все пак неподлежащи на описание различия, които винаги правят една картина или образ много по-привлекателен от оригинала. Когато това му омръзна, Ейлмър я помоли да погледне един съд, в който имаше малко пръст. Тя го послуша с известно безразличие отначало, но скоро с удивление съзря как кълнът на някакво растение се надига от почвата. След него се появи стройно стебло, постепенно се развиха листа, а сред тях едно съвършено и прекрасно цвете.
— Фантастично е! — извика Джорджйана. — Не смея да го докосна.
— Не, откъсни го — отвърна Ейлмър, — откъсни го и вдъхни краткотрайния му аромат, докато още може. След миг цветето ще увехне и от него няма да остане нищо освен кафявите му спори. От тях пак ще се продължи родът пак така недълговечен.
Едва Джорджйана докосна цветето и цялото растение посърна, листата му почерняха като въглища, сякаш поразени от огън.
— Твърде силен бе възбудителят — промълви Ейлмър замислено.
За да компенсира този неуспешен опит, той предложи да изработи портрета й по изобретен от него научен начин. Това щеше да стане посредством светлинни лъчи, насочени към плоча от полиран метал. Джорджйана се съгласи, но когато погледна резултата, с уплаха откри, че контурите на портрета са размазани и неясни, докато контурите на една мъничка длан личаха на мястото на бузата й. Ейлмър грабна
