Карл Май
Синовете на упсарока
1.
Една индианска майка
След като бяхме гостували известно време на нашите приятели, шошоните, техният вожд ни изпрати до мястото, където Гусбери Крийк се вливаше в Бигхорн Ривър. Тук шошоните трябваше да се върнат, защото по онова време отвъд Бигхорн Ривър започваше територията на упсароките, индианците врани, които бяха смъртни врагове на шошоните. След като се разделихме с тях, ние продължихме пътя си в източна посока между Но Ууд Крийк и Но Уотър Крийк, защото целта ни беше да стигнем до Паудър Ривър и до Блек Хилс, като минем през Бигхорн Маунтенз.
Бяхме всичко на всичко четирима души: Винету, веселият Дик Хамердул, неговият мълчалив приятел Пит Холбърз и аз.
Тежкият терен правеше пътя ни твърде неприятен. Но по-големи затруднения представляваха за нас индианците, които можеха да се превърнат при дадени обстоятелства и в сериозна опасност. Северно от посоката, в която яздехме, се простираха ловните полета на враждебно настроените към нас упсароки, а сиуоглала се бяха придвижили чак до разположената южно от нас планина Ретълснейк Рейндж; те бяха наши стари противници, които хранеха към нас непримирима омраза, въпреки че никога не им бяхме давали някакъв непосредствен повод за това. И така ние се намирахме между две племена, с които трябваше да избягваме по възможност всяка среща. Опасността в нашето положение се увеличаваше и от факта, че двете племена враждуваха помежду си жестоко и непрекъснато. Тъкмо това придвижване на сиу-оглала до планините Ретълснейк ни предупреждаваше да бъдем безкрайно внимателни, защото те бяха предприели този поход най-вероятно с враждебни намерения към упсароките. Ако нападението им последваше, докато се намирахме още в този район, лесно можехме да попаднем между чукай наковалнята и да бъдем «очукани».
Още не се бяхме отдалечили твърде много от Бигхорн Ривър, когато видяхме поток, който се вливаше в тази река. Тръгнахме срещу течението му и се озовахме на едно място, където тревата беше изпогазена в диаметър от около петдесет метра.
— Това пък какво е? — попита Дик Хамердул. — Струва ми се, че някой е лагер увал тук. Не си ли на това мнение, Пит Холбърз, старий Куне?
— Щом ти мислиш, че някой е лагерувал тука, то аз нямам нищо против, скъпи Дик.
— Да, така мисля и ще трябва да слезем от конете, за да поразгледаме тези следи. Може би ще ни се удаде да разберем какви хора са били тук.
Винету и аз скочихме на земята, за да огледаме мястото. Дик и Пит ни помагаха. Дълго време усилията ни бяха напразни, докато Винету с едно високо «уф» ни даде да разберем, че е открил нещо. Приближихме се до него. Той ни посочи на земята малка, едва забележима капка синя боя. Но тази невзрачна капчица говореше ясно на него и на мене, кой е бил на това място.
— Хмм, синя боя — промърмори Дик Хамердул. — Значи тук са седели индианци, които са се мазали с бои, употребявани при боен поход. Но само тази боя е недостатъчна, за да разберем от кое племе са били те.
— Не е ли достатъчна? — попитах аз. — Има тъмни, средни и светли бойни цветове. Към тъмните спадат черно и синьо, към средните — зелено и червено, а към светлите — бяло и синьо. И така, ние знаем вече, че тук са лагерували воини от племето упсароки.
— Уел [1]! Така е. Трябва да съм глупава личност, щом това не ми дойде наум. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий Куне?
— Всеки човек познава себе си най-добре и ако мислиш, че си глупав, то и през ума не ми минава, да ти противореча, скъпи Дик — отвърна дългият Пит.
— Охо! Нямах това предвид! Нямам по-малко пипе в главата си, отколкото ти. Запомни това! Но човек не може да бъде всезнаещ, нали, мистър Четърхенд?
Аз се обадих: — Наистина не може да бъде всезнаещ, но в този случай не е трудно да се стигне до правилното заключение, а животът в Дивия Запад често може да зависи от едно правилно заключение.
— Признавам, така е! Но засега не знаем нищо друго, освен към кое племе принадлежат червенокожите.
— Така ли смяташ, старий Хамердул?
Дик поклати глава и погледна въпросително Винету. Винету не обичаше дългите разговори и ме остави да продължа: — Първо, имаме си работа не с неколцина разузнавачи, а с по-голяма група индианци, чийто брой е около двеста души, както се вижда от тези следи. Конете им са били сигурно някъде наблизо. Не се забелязват следи от конските копита наоколо, защото тревата междувременно се е изправила. Но понеже тук, където са лагерували индианците, тя е все още изпотъпкана, смятам, че упсароките са били на това място не последната нощ, а по-предишната нощ. Тъй като ловните им полета са на север, то те са дошли от тази посока и са се отправили на юг, за да нападнат разбира се сиу-оглаласите. Оттук са тръгнали вчера рано сутринта. Следователно няма защо да се боим от тях. Но затова пък трябва да се пазим от сиусите.
— Защо пък трябва да се пазим от сиусите? — попита Дебелият.
— И това ми издаде мястото, където са лагерували червенокожите. Никъде не се виждат следи от пепел; следователно упсароките не са палили огън. Страхували са се от възможността да бъдат забелязани от сиусите. За съществуването на такава възможност са знаели от собствените си разузнавачи, които се изпращат преди започването на всеки военен поход. От Ретълснейк Маунтенз до упсароките водят два пътя: единият минава покрай реката, а другият близо край планините. Тук, покрай реката, местността е по-открита и по-о пасна, а другият път е по-тежък, но по-сигурен. Убеден съм, че сиусите ще изберат втория път, ако изобщо тръгнат на север. Упсароките не са избрали добре пътя си — много е вероятно, когато стигнат до Ретълснейк Маунтенз, да не заварят там сиусите, защото те ще минат покрай планините на север, за да нападнат беззащитните села на упсароките. Трябва да сме извънредно внимателни до Бигхорн Маунтенз. Всичко това успях да разбера от мястото, където са лагерували индианците. Е, все още ли не знаем нищо?
— Хм м, хмм… наистина има разлика между моите очи и…
Сега той беше прекъснат от Винету, който се беше отдалечил по течението на потока и в този момент се бе завърнал:
— Не е достатъчно само да гледаш, а трябва и да мислиш. Моят брат Четърхенд има право. Намерих мястото, където са стояли конете — били са около двеста. Ако оглаласите са умни, ще минат край планините. Нека побързаме да стигнем до планините преди да се е стъмнило.
Отново се метнахме на конете и потеглихме, но вече значително по-бързо от преди. Всичко това стана преди обед и ние яздихме почти до свечеряване, когато се натъкнахме на следи от два коня; те водеха от север на юг. Местността наоколо бе осеяна с храсталаци, които не затрудняваха придвижването ни, но не ни позволяваха да огледаме добре околността. Следата беше ясна и не по-стара от 4–5 часа. Нищо друго не можахме да разберем от нея. Нямахме основание да се занимаваме повече с тази диря и се отказахме да я проследим. Тъкмо се канехме да продължим пътя си, когато измежду два храста внезапно изскочи една индианка на кон. Щом ни видя, тя се изплаши, обърна коня си и изчезна. Какво ли можеше да търси сама жена тук? Решихме да узнаем на всяка цена и Винету се понесе веднага след нея. Останалите зачакахме спокойно, защото беше съвсем невъзможно жената да се изплъзне от Винету, вожда на апачите. Само след две минути той се появи, като водеше нейния кон за юздата. Като се доближи до нас, той ме подкани с поглед да я разпитам. Индианката не беше преминала отдавна тридесетте години. Седеше гордо и изправено в седлото си като мъж. Беше облечена спретнато и по лицето й сега не можеше да се открие и следа от страх. Положително беше сама, защото иначе Винету щеше да се държи съвсем иначе. Затова я попитах:
