гарванови, завързани с ивици сурова кожа.
— Господи! — задъхана от изумление промълви Марго.
— Това тук е цяла религия! — каза Мориарти. — Почакай да видиш какво избрахме. Тези неща не са включени. Разполагаме с една от най-добрите ризи „Слънчев танц“ в света. Погледни това! — Той отвори едно чекмедже. — Оригинални записи на восъчен цилиндър на цикъл песни „Слънчев танц“ от 1901 г. Прехвърлихме ги на лента и ще озвучим с тях Сиукската зала. Какво ще кажеш? Страхотна изложба, а?
— Причини голяма суматоха в музея — отвърна предпазливо Марго.
— Всъщност няма причина за толкова спорове, както си мислят някои хора — каза Мориарти. — Не виждам защо науката и забавлението да не си подадат ръка.
Марго не се въздържа.
— Обзалагам се, че твоят шеф Кътбърт иска от теб тъкмо това.
— Винаги е смятал, че една изложба трябва да е по-достъпна за широката публика. Хората ще посетят тази, защото очакват да видят призраци и таласъми, и ще го получат. Но ще си тръгнат с много повече, отколкото би могла да се надяваш. Освен това изложбата ще донесе много пари на музея. Какво лошо има?
— Нищо — усмихна се Марго.
Предпочете да остави споровете на Смитбек.
Но Мориарти не беше приключил.
— Знам, че значението на думата „суеверие“ дразни някои хора — продължи той. — Има привкус на манипулация. И не е лъжа, че някои от похватите, които използваме в изложбата, са… е, малко сензационни. Но една изложба „Аборигенска религия“ не би предизвикала интерес, не е ли така?
Той я гледаше в очакване на съгласието й.
— Не мисля, че някой има нещо против заглавието — отвърна Марго. — Струва ми се, че според някои хора целите ви не са изцяло научни.
Той тръсна глава.
— Само за свадливите одъртели уредници и ексцентриците. Като Фрок например. „Суеверие“ беше предпочетена вместо предложението за изложба за еволюцията. Естествено, че няма да каже добра дума за нея.
Усмивката на Марго повехна.
— Доктор Фрок е блестящ антрополог — отсече тя.
— Фрок? Доктор Кътбърт твърди, че напълно се е провалил. Откачен маниак, както обича да казва за него.
Мориарти изрече фразата с шотландския акцент на Кътбърт и думите отекнаха неприятно из сумрачните коридори.
— Не мисля, че Кътбърт е дори наполовина толкова гениален, колкото ти се струва — натърти Марго.
— Моля те, Марго. Та той е върхът!
— Не и в сравнение с Фрок. А ефекта Калисто? — попита Марго. — Това е едно от най-уникалните съвременни постижения.
— А разполага ли поне с едно доказателство в подкрепа на хипотезите си? Срещала ли си доказателство за някакъв непознат чудовищен вид, който се разхожда по земята? — Мориарти тръсна рязко глава и очилата му се плъзнаха рисковано по носа му. — Теоретични измислици. Разбира се, теорията има своето място, но трябва да бъде подкрепена с конкретни доказателства. А и този негов сътрудник Грег Кавакита само го насърчава с екстраполиращата програма, която разработва. Предполагам, че Кавакита има своите основания. Но наистина е жалко такъв феноменален интелект да допуска подобни злощастни отклонения. Да вземем новата книга на Фрок „Фрактална еволюция“? Дори самото заглавие по-скоро подхожда на детска компютърна игра, отколкото на сериозен научен труд.
Марго го изслуша с нарастващо раздразнение. Може би в края на краищата Смитбек имаше право по отношение на Мориарти.
— Имайки предвид — отвърна тя — отношенията ми с доктор Фрок, предполагам, че няма да имаш желание да се забърквам с тази изложба. Бих могла да включа прекалено много измислици в сценария.
Тя се обърна, излезе с бързи крачки през вратата и продължи по коридора.
Мориарти стоеше като попарен. Едва сега си спомни, че Фрок е главният й научен консултант, но вече беше твърде късно. Той изтърча след нея и запелтечи:
— О, не, не, нямах предвид… Моля те, аз просто… Много добре знаеш, че Фрок и Кътбърт не се погаждат. Вероятно съм се повлиял.
Изглеждаше толкова смутен, че Марго усети как гневът й се оттегля.
— Не предполагах, че отношенията им са чак толкова обтегнати — каза тя и даде възможност на Мориарти да я спре.
— О, да. От доста време. Сама знаеш, че откакто Фрок се захвана с този негов ефект Калисто, звездата му в музея започна да залязва. Сега е шеф на отдел само на думи, а Кътбърт дърпа конците. Разбира се, аз познавам само едната страна на историята. Наистина съжалявам. Ще направиш тази витрина заради мен, нали?
— При условие че ме измъкнеш от този лабиринт. Трябва да се върна на работното си място.
— О, разбира се. Съжалявам — с готовност се съгласи Мориарти.
Гафът, който беше допуснал, възвърна цялата му плахост и докато се връщаха по обратния път към петия етаж, не каза нито дума.
— Разкажи ми малко повече за твоята изложба — опита се да го предразположи Марго. — Чух нещичко за някакви баснословно редки експонати, които ще бъдат показани.
— Предполагам, че имаш предвид материалите за племето котога — каза Мориарти. — Една-единствена експедиция е открила следи от тях. Статуетката на техния митичен звяр Мбун е едно от бижутата на изложбата. — Той се поколеба. — Или по-скоро ще бъде едно от бижутата на изложбата. Все още не е изложена.
— Наистина ли? — попита Марго. — Бавиш нещата до последната секунда?
— Ситуацията е малко необичайна — отвърна Мориарти. — Чуй ме, Марго, това не е за широката публика. — Отново се запромъкваха през тесните коридорчета и Мориарти понижи глас. — Напоследък от високите етажи проявяват голям интерес към артефактите на племето котога. Хора като Рикман, Кътбърт… дори Райт, струва ми се. Възникна полемика дали изобщо материалите трябва да бъдат включени в експозицията. Със сигурност си чувала приказките за някакво проклятие над статуетката и подобни глупости?
— Не много — отвърна Марго.
— Експедицията, която открила материалите на котога, преживяла трагедия — продължи Мориарти — и оттогава никой не се беше приближавал до тях. Били затворени в оригиналните сандъци. Едва миналата седмица всички сандъци бяха извадени от подземното помещение и преместени в зоната за сигурност. Оттогава никой не е имал достъп до тях и не съм ги подготвил за изложбата.
— Но защо са ги преместили? — настоятелно попита Марго.
Двамата влязоха в асансьора. Мориарти изчака вратата да се затвори, преди да отговори.
— Явно наскоро е бърникано в сандъците.
— Какво? Искаш да кажеш, че някой се е вмъкнал?
Мориарти я изгледа вторачено с неизменния израз на изумление, което излъчваха късогледите му очи.
— Не съм казал подобно нещо — отвърна той.
Натисна бутона и асансьорът се понесе надолу.
10
Д’Агоста изпитваше огромно желание двойният чили-чизбургер в стомаха му да го няма. Не че го притесняваше — засега, — но усещането не беше твърде приятно.
Помещението беше просмукано с характерната за подобни места миризма. Всъщност вонеше. Никакви
