Помещението се разшири в осмоъгълна зала с висок кръстовиден свод. Пъстрата светлина се процеждаше през изрисувани върху стъкло закачени под сводестия таван цветни изображения на средновековни преизподни. На всяка от стените имаше огромен прозорец.
Приближи до най-близкия от тях и се оказа, че наднича към гробница на майте. В средата й лежеше проснат скелет, покрит с дебел пласт прах. Около него бяха пръснати всевъзможни артефакти. Гръдният кош беше покрит със златен нагръдник, а по костеливите пръсти бяха нанизани златни пръстени. Боядисани гърнета бяха подредени в полукръг около черепа. Едното беше пълно с малки изсушени царевични кочани.
Зад другия прозорец беше представено ескимоско скално погребение заедно с увитата в кожи мумия. Гледката през следващия прозорец беше още по-зловеща: прогнил европейски ковчег без капак с Труп в него. Силно разложеният труп беше облечен в изгнил редингот и имаше вратовръзка. Главата му беше вдървено извита към Марго, сякаш се канеше да й съобщи някаква тайна, опулил невиждащите си очни кухини насреща й, със застинала в болезнена гримаса уста. Тя направи крачка назад. „Милостиви Боже, това е нечий прапрадядо.“ Прозаичният надпис върху табелката, който подробно описваше характерните ритуали за типичното американско погребение от деветнайсети век, не отговаряше на зловещата картина. Музеят определено рискуваше с подобни ужасии.
Реши да подмине останалите прозорци и излезе през нисък свод в противоположния край на осмоъгълната зала. Малко след това коридорът се разклони. Вляво от себе си видя плитка ниша, вдясно дълъг и тесен, потънал в мрак коридор. Нямаше желание да тръгне по него — не и в този момент. Пристъпи в тясното пространство и внезапно спря. Приближи се да огледа по-отблизо една от витрините.
Галерията беше посветена на представите за абсолютното зло с многобройните му митични превъплъщения. Имаше всевъзможни изображения на средновековни дяволи — тук беше и злият дух на ескимосите Торнарсук. Но вниманието й прикова разположен в средата на помещението груб каменен олтар. Осветена със сноп жълта светлина, върху олтара беше поставена миниатюрна статуетка, изваяна с такива подробности, че Марго онемя от изумление. Беше с четири крака, цялата покрита с люспи. И все пак нещо — издължените предни крайници, наклонът на главата — й се стори обезпокоително човешко. Потръпна. „Що за въображение би могло да измисли създание с люспи и козина едновременно?“ Сведе поглед към табелката.
МБУН. Статуетката е изображение на безумния бог Мбун и вероятно е изработена от племето котога в поречието на Горна Амазонка. Този свиреп бог, известен и като Онзи, който пристъпва на четирите, е всявал истински ужас сред останалите туземни племена в региона. Според местни митове племето котога можело да призовава Мбун и да го изпраща с унищожителни задачи срещу съседните племена. Открити са съвсем незначителен брой артефакти на племето котога, а това е единственото запазено изображение на Мбун. Освен споменатото за тях в легенди от поречието на Амазонка, за племето котога и за техния мистичен „дявол“ не е известно нищо.
Марго усети да я полазват тръпки. Погледна по-отблизо, отвратена от наподобяващата влечуго статуетка, от малките, злобни очички… ноктите. По три на всеки крайник.
„Милостиви Боже!“
Беше невероятно.
В този миг инстинктът й подсказа да остане абсолютно неподвижна. Измина цяла минута. Втора.
И отново го долови — звука, който я беше вцепенил. Странно шумолене — бавно, предпазливо, влудяващо тихо. Стъпките по дебелия килим би трябвало да са наблизо… съвсем наблизо. Задуши я някаква ужасна смрадлива воня.
Огледа се като обезумяла, опита се да потисне връхлетялата я паника, потърси най-безопасния изход. Мракът беше абсолютен. Измъкна се възможно най-безшумно от затвореното пространство и стигна до разклонението. Отново долови шумоленето и хукна презглава в сумрака покрай кошмарни изображения и злобно ухилени статуетки, които сякаш изскачаха насреща й от тъмнината, по внезапно изникващи разклонения и лъкатушещи коридори, опитвайки се да избере най-безопасните.
Накрая, напълно объркана и останала без дъх, се пъхна в една ниша с експонати на примитивна медицина. Задъхана, тя се притаи зад една витрина с трепаниран човешки череп върху метална поставка. Сгуши се в сянката и се ослуша.
Не долови нищо: нито шумолене, нито помръдване. Постепенно възстанови дишането си и дойде на себе си. Наоколо нямаше нищо. А и надали въобще имаше нещо — всичко беше плод на възбуденото й въображение, подхранено от тази кошмарна обиколка. „Глупаво постъпих, че се вмъкнах. Сега надали ще искам да дойда пак — дори и в най-многолюдната събота.“
Все пак трябваше да намери начин да се измъкне. Беше станало късно, но се надяваше, че все още има хора, за да чуят чукането й, ако се озове пред някоя заключена врата. Щеше да изпадне в неловко положение, ако й се наложи да дава обяснения на някой пазач или полицай. Но поне ще е навън.
Надникна над капака на витрината. Дори всичко да беше плод на въображението й, нямаше никакво намерение да се върне по обратния път. Задържайки дъха си, тя пристъпи тихо и се ослуша. Нищо.
Обърна се наляво и тръгна бавно по коридора, като се опитваше да открие изход от изложбата. Спря на едно обширно разклонение и се вторачи в сумрака, обсъждайки накъде да тръгне. „Не е ли редно да има знаци към изходите? Вероятно все още не са поставени. Типично.“ Но коридорът вляво й се стори обнадеждаващ: като че ли извеждаше към обширно фоайе, доколкото можеше да забележи в сумрака.
С периферното си зрение долови някакво помръдване. Вцепени се и колебливо погледна надясно. Някакъв силует — черен на черния фон — се прокрадваше безшумно към нея, лъкатушейки сред забулените в мрак витрини и зловещи експонати.
Тласната от вълна на ужас, Марго се втурна по коридора. По-скоро усети, отколкото видя прелитащите от двете й страни стени да се разширяват. Видя два вертикални светли процепа пред себе си, очертаващи контурите на огромна двукрила врата. Без да забавя скорост, тя се насочи натам. Крилата се люшнаха напред и нещо от другата им страна изтрака. Нахлу неясна светлина — слабото червеникаво дежурно осветление, което включваха в музея през нощта. Усети полъх на хладен въздух по страните си.
Разтърсена от конвулсивно ридание, тя се обърна и блъсна двете крила на вратата. Облегна се на тях със затворени очи, притисна чело върху студения метал и се опита да си поеме дъх, хлипайки.
Откъм пурпурния сумрак зад гърба си ясно дочу покашляне.
Част втора
Изложбата „Суеверие“
21
— Какво става там? — долетя дрезгав глас.
Марго се завъртя рязко и едва не припадна от облекчение.
— Полицай Борегард, там има… — започна тя, но спря насред изречението.
Ф. Борегард връщаше по местата им месинговите стойки, които вратата беше съборила, но вдигна очи при споменаването на името му.
— Ей, ти си момичето, което одеве се опита да влезе! — Полицаят присви очи. — Какво има, госпожице… Само не ми отговаряй, че няма нищо!
— Полицай, там има някакъв… — започна отново Марго, но отново се разколеба.
Полицаят отстъпи назад, скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Изведнъж се вторачи в нея с израз на недоумение.
— Какво има, по дяволите? Ей, добре ли сте, госпожице?
Марго се беше превила в пристъп на смях — или плач, не беше сигурна кое от двете — и триеше сълзите от очите си.
Полицаят протегна ръка и я хвана.
— Мисля, че трябва да дойдеш с мен.
