ръкавиците и ги напъха в чантата си. Изправи се, огледа се и тръгна да подмине нишата, в която бяха застанали Смитбек и пазачът.
— Ей ти!
Тя се обърна. Пазачът, чието лице беше поруменяло, я гледаше.
— О, тук ли си, Бил! — възкликна тя, съобразявайки светкавично с надеждата, че пазачът не я е забелязал да излиза през вратата. — Закъснях ли много? Влезе ли вътре?
— Този приятел не ме пуска! — оплака се Смитбек.
— Виж какво — обърна се отново пазачът към него. — Хиляда пъти ти казах и няма да повтарям. Този формуляр трябва да бъде парафиран според предписанията, преди да те пусна. Ясно?
Бяха се справили.
Марго огледа коридора зад себе си и забеляза на известно разстояние крачещия към тях висок и слаб силует — Ян Кътбърт.
Тя сграбчи Смитбек за ръката.
— Трябва да вървим. Забрави ли за срещата ни? Друг път ще погледнем колекциите.
— Точно така. Разбира се — съгласи се с готовност Смитбек. — По-късно ще се занимая с този въпрос — добави той към пазача.
В края на коридора Марго го избута в една ниша.
— Да се скрием зад тези шкафове — прошепна тя.
Чуха стъпките на Кътбърт от прикритието си. След това стъпките спряха и гласът на Кътбърт отекна но коридора.
— Някой опитвал ли се е да влезе в складовете? — попита той.
— Да, сър. Един мъж искаше да влезе. Току-що бяха тук.
— Кой? — попита Кътбърт. — Хората, с които разговаряше ли?
— Да, сър. Имаше формуляр, но не беше изведен според предписанията и не го пуснах.
— Не го пусна, нали?
— Точно така, сър.
— Кой е издал формуляра? Фрок?
— Да, сър. Доктор Фрок.
— А научи ли името на мъжа?
— Мисля, че беше Бил. Не знам коя е жената, но…
— Бил? Само Бил? О, направо чудесно! Първото, което трябваше да направиш, е да се поинтересуваш за самоличността му.
— Съжалявам, сър. Той толкова настояваше, че…
Без да изслушва по-нататъшните му обяснения, Кътбърт ядосан тръгна обратно. Стъпките му заглъхнаха по коридора.
Смитбек й кимна лекичко, Марго се изправи и изтупа праха от дрехите си. Двамата се измъкнаха в коридора.
— Ей, вие двамата! — извика пазачът. — Елате тук да видя личните ви карти! Чакайте!
Смитбек и Марго хукнаха. Завиха зад първия ъгъл, продължиха към стълбището пред тях и препуснаха нагоре по бетоновите стъпала.
— Къде отиваме? — попита запъхтяна Марго.
— Нямам никаква представа.
Стигнаха до следващата площадка и Смитбек закрачи предпазливо по коридора. Огледа се напред- назад и рязко отвори една врата с табела „БОЗАЙНИЦИ, ХРАНИЛИЩЕ ЗА ЧОВЕКОПОДОБНИ МАЙМУНИ“.
Вмъкнаха се вътре и дълбоко си поеха въздух. Помещението беше тихо и хладно. След като очите й свикнаха с дрезгавия полумрак, Марго забеляза подредени в редици като часови препарирани горили и шимпанзета, както и струпани на купчини по дървените лавици космати кожи. Край една от стените имаше етажерка с десетина рафта, по които бяха подредени черепи на примати.
Смитбек се ослуша съсредоточено до вратата, после се обърна към Марго.
— Да видим какво си намерила — каза той.
— Не е кой знае какво — отвърна тя задъхано. — Само два-три несъществени предмета, това е всичко. Обаче намерих това — добави тя, докато бъркаше в чантата си. — Беше пъхнато в капака на сандъка.
Неразпечатаният плик беше адресиран до „Х. С. Монтегю, НПМЕИ“.
Жълтата хартия беше щампована със странен мотив от две стрели. Смитбек надникна през рамото й, а Марго нагласи внимателно листа под светлината и започна да чете:
Монтегю,
Реших да изпратя обратно Карлос с последния сандък и да продължа сам да търся Крокър. Карлос заслужава доверие, а и не мога да рискувам да изгубя сандъка, ако се случи нещо с мен. Обърни внимание на шаманската хлопка и други ритуални предмети. Изглеждат уникални. Но статуетката, която изпращам, намерихме в изоставена колиба. Тя е доказателството, което търсех. Обърни внимание на огромните нокти, характерните за влечуго особености и загатването за бипедалия. Котога съществуват и легендата за Мбун не е само измислица.
Всичките ми записки са в този бележник.“
31
Госпожа Лавиния Рикман седеше в кожено кресло с винен цвят в кабинета на директора. Цареше мъртвешка тишина. През плътно затворените прозорци не проникваха дори шумовете от уличното движение. Самият Райт седеше зад огромното си махагоново писалище. От нарисувания от Рейнолдс портрет на стената зад него гледаше втренчено основателят на музея Ридли А. Дейвис.
Доктор Ян Кътбърт се беше разположил върху едно канапе до срещуположната стена на кабинета. Беше се привел напред с подирени върху коленете лакти, облечен във възширок за слабото му телосложение костюм от вълнен плат. Изражението му беше навъсено. Обикновено намръщен и раздразнителен, този следобед лицето му беше още по-неприветливо.
Най-накрая Райт наруши мълчанието.
— Днес следобед ми се обади два пъти — изстреля той към Кътбърт. — Не мога непрекъснато да се крия. Рано или късно ще създаде неприятности, че му е отказан достъп до сандъците. Като нищо ще се възползва от историята с Мбун. Ще избухне скандал.
Кътбърт кимна.
— По-добре късно, отколкото рано. След като изложбата се открие и вече тече с четиридесетте хиляди посетители на ден и положителните отзиви във всички периодични издания, ако ще да вдигне скандал до небесата за каквото му скимне.
Възцари се ново продължително мълчание.
— Не обичам да ставам адвокат на дявола — продължи най-после Кътбърт, — но когато всичко се уталожи, ти, Уинстън, ще получиш необходимото внимание. Слуховете за проклятие в момента може и да са досадни, но на всеки ще му се прииска да изпита тръпката от скандалното усещане. Всички ще искат да влязат в музея и да се уверят със собствените си очи. Това е добре за бизнеса. Пак ти казвам, Уинстън, самите ние не бихме могли да го подредим по-добре.
Райт намръщено погледна заместник-директора.
— Слухове за проклятие? Може и да е вярно. Спомни си всички трагедии, съпътствали тази
