— Освобождавам те от задълженията ти. Дай ми Бейли.
„Да ти го начукам. Ето ти Бейли.“
— Сержант — изрева Кофи, — от този момент поемате командването. Какво е положението?
„Господин Кофи, той е прав. Наложи се да напуснем Небесната зала. Спуснахме се по задното стълбище до сервизното помещение. Тук сме трийсетина. И кметът е с нас. Без майтап, тук наистина има нещо.“
— Стига глупости, Бейли. Ти видя ли го?
„Не съм много сигурен какво видях, но Д’Агоста го видя и — за Бога, сър! — само да бяхте видял какво стана Иполито…“
— Чуй ме, Бейли. В състояние ли си да се успокоиш и да поемеш нещата в ръцете си?
„Не, сър. Доколкото ми е известно, лейтенантът отговаря.“
— Аз ти нареждам да го направиш! — Кофи изруга гневно. — Кучият син изключи…
Грег Кавакита стоеше навън под дъжда сред какофонията от крясъци, стонове и ругатни. Сякаш не забелязваше поройния дъжд, прилепил черната му коса върху челото, минаващите аварийни коли с оглушително пищящи сирени, паникьосаните хора, които го блъскаха, притичвайки покрай него. Повтаряше си наум отново и отново онова, което му бяха изкрещели Марго и Фрок. Направи няколко крачки, сякаш имаше намерение да се върне в музея. След това се обърна бавно, понамести подгизналия си смокинг върху тесните си рамене и замислен тръгна към мрака.
50
Марго подскочи при отекналия в коридора втори изстрел.
— Какво става? — извика тя.
Фрок стисна ръката й още по-силно.
Някой притича отвън. След това под вратата присветна лъч на фенерче.
— Миризмата отслабна — прошепна тя. — Дали се е отдалечило?
— Марго — отговори тихо Фрок, — ти ми спаси живота! Рискува собствения си живот, за да ме спасиш.
Чу се тихо почукване на вратата.
— Кой е? — спокойно попита Фрок.
— Пендергаст — отвърна глас зад вратата и Марго се втурна да отвори.
Агентът стоеше отвън с огромен пистолет в едната ръка и изпомачкани чертежи в другата. Добре ушитият му леко измачкан костюм контрастираше с изпоцапаното му лице. Влезе и затвори вратата зад себе си.
— Радвам се да ви видя в безопасност и невредими — каза той, насочвайки лъча на фенерчето към двамата.
— Едва ли се радвате повече от нас! — извика Фрок. — Слязохме да търсим вас. Вие ли стреляхте?
— Да — отговори Пендергаст. — Предполагам, че вие викахте името ми?
— Значи ме чухте все пак? — възкликна Фрок. — Затова ли ни потърсихте тук?
Пендергаст тръсна глава.
— Не.
Той подаде фенерчето на Марго и започна да разгъва чертежите. Марго забеляза, че са изпъстрени с надраскани на ръка бележки.
— Нюйоркското общество на историците няма да е твърде доволно, че съм си позволил да разполагам с неговата собственост — каза агентът.
— Пендергаст — прошепна Фрок, — двамата с Марго установихме какво точно представлява убиецът. Трябва да чуете това. Не е нито човек, нито животно, което познаваме. Нека да ви обясня.
Пендергаст го погледна.
— Не е нужно да ме убеждавате, доктор Фрок.
Фрок премигна.
— Не е нужно? И ще го направите? Ще ни съдействате да спрем откриването на изложбата и да бъдат изведени хората от музея, така ли?
— Вече е много късно — отговори Пендергаст. — Поддържам връзка по радиостанцията с лейтенант Д’Агоста и останалите. Токът е спрял не само в подземието, но и в целия музей. Защитната система е блокирала и аварийните врати са спуснати.
— Искате да кажете… — възкликна Марго.
— Искам да кажа, че музеят е изолиран на пет отделни клетки. Ние се намираме в клетка две, както и хората в Небесната зала. И съществото.
— Какво се е случило? — попита Фрок.
— Възникнала е паника още преди спирането на тока и затварянето на вратите. Открили са труп на полицай в изложбата. Повечето посетители са успели да се измъкнат, но трийсет-четирийсет са били блокирани в Небесната зала. Той се усмихна унило. — Преди няколко часа бях в изложбата. Исках да погледна статуетката Мбун, за която споменахте. Ако бях излязъл през залата, вместо през централната врата, вероятно щях да открия трупа и да предотвратя всичко това. Все пак успях да огледам статуетката, доктор Фрок. Напълно съответства на оригинала. Казва ви го човек, който го е видял със собствените си очи.
Фрок го погледна опулен.
— Видяхте ли го? — успя само да прошепне той.
— Да. Именно по него стрелях. Бях зад ъгъла, когато чух да ме викате. След това долових ужасна миризма. Вмъкнах се в някакво помещение и го видях да минава. Излязох и стрелях, но само одрасках черепа му. В този момент токът угасна. Тръгнах след него и когато стигнах до ъгъла, видях как хвана дръжката на тази врата. — Пендергаст отвори барабана на пистолета и извади два патрона. — Така разбрах, че сте тук.
— Господи! — промълви Марго.
Агентът пъхна пистолета в кобура.
— Стрелях повторно, но не можах да се прицеля добре и не улучих. Проследих го в тази посока, но съществото беше изчезнало. Сигурно се е изкачило по стълбата в дъното на коридора. Друг изход оттук няма.
— Господин Пендергаст — нетърпеливо го прекъсна Фрок, — кажете ми, моля ви, как изглеждаше.
— Успях да го зърна съвсем бегло — замислено отвърна Пендергаст. — Стори ми се ниско и изключително силно. Крачеше на четири крака, но от време на време заставаше на задните два. Частично е обрасло с козина. — Той стисна устни и поклати глава. — Беше тъмно на цвят. Със сигурност мога да кажа, че този, който е направил статуетката, е знаел как изглежда.
На мъжделивата светлина от фенерчето на Пендергаст Марго забеляза върху лицето на Фрок странна смесица от израз на страх, възбуда и възторг.
Над тях отекнаха няколко приглушени последователни експлозии. Последва кратко затишие и изтрещяха нова серия взривове — този път по-наблизо и по-оглушителни.
Пендергаст вдигна глава и се ослуша напрегнато.
— Д’Агоста! — каза той.
След това извади пистолета, излезе и се втурна по коридора, захвърляйки чертежите.
Марго изтича до вратата и освети коридора с фенерчето. На смътната светлина видя как Пендергаст заудря по вратата за стълбището. Той приклекна, за да огледа бравата, изправи се и ритна яростно вратата на няколко пъти.
— Залостена е — каза той, след като се върна. — Изстрелите, които чухме, изглежда бяха откъм стълбището. Някои от куршумите вероятно са изкривили рамката и са повредили бравата. Не помръдва.
Той прибра пистолета в кобура и извади радиостанцията.
— Лейтенант Д’Агоста! Винсент, чуваш ли ме?
Изчака, тръсна глава и напъха обратно станцията в джоба на сакото си.
— Значи сме залостени като в капан? — попита Марго.
