— Ей ти, дебелият Наполеон! — екна над глъчката гласът на Мефисто, който не можеше да бъде сбъркан.
Марго се обърна и видя как скитникът се катери към близката каменна платформа, тюркоазената огърлица се люлееше в такт с движенията му. Разнесе се нова експлозия, облак дим се издигна над една от по-далечните групи Бръчкави.
Фрок рязко се обърна и присви очи в посоката, откъдето долиташе гласът на Мефисто.
— Аз ли бях дрогираният дрипльо? — подвикна му предизвикателно той. — Я виж това! — От бездънните джобове на дрипите му се появи някакъв зеленикав диск с формата на бъбрек. — Знаеш ли какво е това, стари друже? Противопехотна мина, пълна с железни осколки, увити в тефлон. Мощността на заряда й е колкото на двайсет гранати! Грозна работа ти казвам…
Вдигна я високо над главата си и заплашително изръмжа:
— Заредена е! Ако не кажеш на торбестите си питомци да се оттеглят, ще стане страшно!
Бръчкавите се заковаха на място.
— Блъфираш — спокойно отвърна Фрок. — Може и да си боклук, но не си самоубиец.
— Защо си толкова сигурен? — ухили се Мефисто. — Ще ти призная нещо: предпочитам да стана на кайма, отколкото да допълня колекцията ти от кокали… — Хвърли кос поглед към Пендъргаст и добави: — Хайде, покорителю на гробници! Надявам се да ми простиш, че отмъкнах тази малка играчка от любимата ти оръжейна. Обещанията са хубаво нещо, но аз исках да съм сигурен, че
Пендъргаст поклати глава и почука по стъклото на часовника си.
Бясно размахал ръце, Фрок изкрещя към групата забулени фигури в подножието на платформата:
— Прережете му гърлото!
Бръчкавите се втурнаха напред и Мефисто бързо се оттегли към средата на платформата.
— Сбогом, кмете Уайти! — извика той. — Не забравяй какво си ми обещал!
Мината полетя към гъмжилото в краката му, а Марго ужасено извърна глава. Блесна жълта мълния, озарила със слънчева светлина усойното и кално свърталище. В следващия миг се озова на земята, повалена от мощната ударна вълна. Надигна се на колене и се втренчи в огромния огнен език над колибата, пурпурен на фона на ослепително бялото сияние на светлинните гранати. За миг зърна неясния силует на Фрок с триумфално вдигнати ръце. Бялата му коса проблесна в заревото на оранжевите пламъци и изчезна в тях.
Тълпата Бръчкави, препречваща изхода, бързо започна да се разпръсква.
— Напред! — изкрещя Пендъргаст, опитвайки се да надвие грохота на огнения ад. Марго стисна сака под мишница и хукна след него към арката в дъното на залата. На перона отвъд нея видя как Смитбек и Дагоста спират пред слаб мъж с черен водолазен костюм и изпоцапано с пот и камуфлажна боя лице.
Зад гърба й се разнесоха съскащи звуци, придружени от шляпане. Бързо организирани, Бръчкавите бяха подновили преследването. Изправи се под арката и се обърна назад.
— Марго! — кресна от перона Пендъргаст. — Какво правите, за Бога!?
— Тук е мястото да ги спрем! — изкрещя в отговор тя и трескаво бръкна в сака си. — Никога не можем да им избягаме!
— Не ставайте глупава! — изкрещя извън себе си Пендъргаст.
Без да му обръща внимание, Марго измъкна еднолитровите бутилки, стисна по една във всяка ръка и започна да облива пространството пред себе си.
— Спрете! — изкрещя като обезумяла. — Това тук са два милиарда единици витамин D3
Но Бръчкавите продължаваха напред. От кървавочервените им очи се стичаше лепкава слуз, а кожата им се лющеше, опърлена от силната светлина.
— Хей, чухте ли? — отново изкрещя тя и разклати бутилките. — Активиран 7-дехидрохолестерол, достатъчен да ви избие десет пъти подред!
Първият от нападателите се втурна към нея с нож в ръка и тя светкавично напръска лицето му, обхващайки със струята и този след него. Съществата нададоха задавени викове, паднаха на земята и започнаха да се гърчат. Кожата им запуши.
Тълпата зад тях спря, разнесе се смутено ломотене.
— Витамин D! — викна още веднъж Марго. — Бутилирана слънчева светлина!
Замахна и към тълпата се стрелнаха две тънички струйки. Надигна се вой, няколко от създанията се строполиха и започнаха да се гърчат, а капчици течност от наметките им полетяха към околните. Воят и ломотенето се засилиха. Без да им дава време да се окопитят, Марго направи крачка напред и отново замахна с движението на косач. Първата редица панически отстъпи, а останалите се обърнаха и търтиха да бягат. Отстъплението беше колкото хаотично, толкова и светкавично. Бръчкавите се блъскаха и препъваха, а на полесражението останаха да се гърчат и да разкъсват дрипите си дузина димящи тела.
Марго се обърна и обилно поля с течността стените на арката и пода отпред, после запрати празните бутилки към вътрешността на павилиона.
— Да вървим!
Хукна подир останалите, настигайки ги чак при металната стълба в дъното на перона.
— Обратно към сборния пункт! — подвикна човекът с неопреновия костюм. — Имаме само десет минути до взрива!
— Ти си първа, Марго — нареди Дагоста.
В момента, в който младата жена скочи край коловозите и започна да се спуска към отводнителните тръби, тунелът се разтърси от бърза поредица силни експлозии.
— Това са нашите заряди! — извика Дагоста. — Пожарът ги е възпламенил по-рано!
Пендъргаст се обърна и отвори уста, но галерията се разтърси от оглушителен тътен, който бегълците усетиха като земетресение — първо с краката, после със стомаха и най-накрая с цялото си тяло. Духна ветрец, предвестник на могъщата взривна вълна, предизвикана от срутването на огромния Кристален павилион зад тях. В следващия миг ги връхлетя гореща стена от прах, дим и дребни отломки, която миришеше на кръв и разкъсана плът.
62
Марго излетя от отводнителната шахта и тупна в нисък тунел, едва-едва осветен от догаряща факла. Дъното беше покрито със застояла вода, от която стърчаха купчинки боклук. Таванът заплашително тръпнеше и проскърцваше от тътена на далечните срутвания, а от шахтата се посипаха прах и ситни камъчета, които бързо покриха раменете й.
Смитбек цопна до нея, следван от Пендъргаст, Дагоста и водолазът.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Дагоста, извърнал с лице към непознатия. — Какво стана с останалите тюлени?
— Аз не съм тюлен, а полицейски водолаз, сър — отвърна мъжът. — Полицай Сноу.
— Ясно, ясно — кимна лейтенантът. — Ти си човекът, който започна цялата работа. Имаш ли фенер, Сноу?
Водолазът запали факла, която измъкна от раницата си. Тунелът блесна, озарен от пурпурното сияние.
— Господи, Света Богородице! — хлъцна Смитбек до нея. Марго напрегна взор и внезапно си даде сметка, че онова, което бе взела за купчини боклук, на практика бяха обезглавени трупове в неопренови костюми, застинали в последната си агония. Стените край тях бяха надупчени от куршуми, личаха черните, силно обгорели дупки от гранати.
— Екип „Гама“ — рече Сноу. — Избягах тук, след като видяха сметката на партньора ми. Ония ме гониха чак до шахтата, но някъде около коловозите се отказаха.
— Вероятно са разбрали, че закъсняват за бала — промърмори Дагоста, оглеждайки с мрачно лице касапницата наоколо.
— Там горе нямаше ли други тюлени, сър? — попита го Сноу. — Вървях по стъпките им и се надявах, че все някой е оцелял… — Видя изражението на Дагоста и гласът му заглъхна. В тунела се възцари тежка тишина.
