номер едно в разгара на лятото.
Острият звън на телефона отново прекъсна мислите й. Кратък поглед към екрана я информира, че програмата най-после бе завършила. „Е, вече мога да си поговоря с вас“, въздъхна тя. Нямаше как да избегне поредното мърморене.
— Марго Грийн.
— Доктор Грийн? — попита гласът насреща. — Слава Богу!
Подчертаният акцент от района на Куинс й беше познат.
Рязък, авторитетен глас. След кратка разходка в паметта си, Марго успя да изрови и принадлежащото му лице.
… Всичко, което можем да кажем на настоящия етап, е, че в този район е открито тяло и по този повод е започнало разследване…
— Лейтенант Дагоста? — изненадано промълви тя.
— Моля, явете се в „Съдебна медицина“. По възможност веднага!
— Мога ли да попитам?…
— Съжалявам, не можете. Зарежете това, с което се занимавате, и незабавно слезте долу!
Линията онемя.
Марго озадачено погледна слушалката, сякаш очакваше допълнителни разяснения. Миг по-късно въздъхна, отвори сака в краката си и внимателно сложи вътре недочетения брой на „Поуст“, използвайки го като прикритие на малкия полуавтоматичен пистолет, легнал на дъното. После отблъсна стола си от компютъра, стана и напусна кабинета.
4
Бил Смитбек се плъзна с нехайна походка покрай солидната сграда на Сентрал Парк Саут, номер девет, дело на прочутото по цял свят архитектурно бюро „Макким, Мед и Уайт“. Фасадата от гледжосани тухли беше обрамчена от дялан варовик, под златистия навес над входа чакаха портиери в елегантни ливреи. Във вътрешността на богато обзаведеното фоайе шетаха и други прислужници. Както можеше да се очаква, това беше една от луксозните жилищни сгради по протежение на парка, които гъмжаха от обслужващ персонал. Нямаше да е лесно, въздъхна Смитбек. Никак нямаше да е лесно.
Свърна зад ъгъла на Шесто авеню и спря да обмисли следващите си действия. Репортерското касетофонче с микрокасети леко издуваше страничния джоб на спортното му яке. Дори леко докосване до бутона беше достатъчно за незабелязаното му включване. Огледа се в близката витрина, отрупана с елегантни италиански обувки. Приличаше на випускник от частен колеж — поне дотолкова, доколкото позволяваше гардеробът му. Пое си дълбоко въздух, обърна се и уверено закрачи по посока на златистия навес с кремави ивици. По-близкият от двамата униформени портиери наблюдаваше приближаването му с невъзмутим поглед. Ръката му в изящна ръкавица спокойно лежеше върху огромната бронзова топка на вратата.
— Искам да говоря с госпожа Уишър — заяви Смитбек.
— Името ви, моля? — безстрастно попита мъжът.
— Просто приятел на Памела.
— Съжалявам, но мисис Уишър не приема посетители.
Съобразителността на опитния репортер моментално се включи. Портиерът попита за името му, преди да го отреже. Което означаваше, че госпожа Уишър очаква посещение.
— Всъщност, става дума за уговорката от тази сутрин — каза Смитбек. — Страхувам се, че ще се наложи известна промяна. Бихте ли съобщили за мен?
Портиерът се поколеба за миг, сетне отвори масивната врата и тръгна напред по излъскания до блясък мраморен под. Репортерът се огледа. Зад масивния бронзов плот с вид на военно укрепление се надигна възстар и невероятно мършав рецепционист. Човекът от вътрешната охрана седеше зад масичка в стил Луи XVI в дъното на фоайето, а до него, с леко разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце, стърчеше момчето, което обслужваше асансьорите.
— Господинът идва при госпожа Уишър — съобщи портиерът. Посланието му беше предназначено за рецепциониста, който гледаше строго иззад отбранителното съоръжение.
— Да, моля?
Смитбек пое дълбоко въздух, оценил по достойнство първия си пробив.
— Имам уговорена среща, но се наложи промяна в часа.
Старецът мълчаливо го огледа. Дълбоко хлътналите му очи проучиха в детайли обувките, спортното яке и прическата му. Смитбек се изпъчи, надявайки се да създаде впечатление на изискан младеж от заможно семейство.
— За кого да съобщя? — най-сетне раздвижи устните си съсухреният администратор.
— Семеен приятел — отвърна с лека поверителност в гласа посетителят. — Надявам се, че това ще е достатъчно.
Онзи го гледаше, без да мигне.
— Бил Смитбек — бързо добави репортерът, надявайки се, че госпожа Уишър не чете „Поуст“.
Рецепционистът сведе очи към плота пред себе си.
— Госпожата има уговорена среща в 11:00 — каза той.
— Именно по този повод съм тук — поясни Смитбек, хвърлил светкавичен поглед към стенния часовник, който показваше 10:32.
Старецът се извърна бавно и изчезна през вратата зад гърба му. Върна се точно след минута.
— Обадете се по вътрешния телефон, там на масичката.
Смитбек вдигна слушалката към ухото си.
— Разбрах, че Джордж отменя срещата? — чу се тих и префинен глас. Глас на богата жена.
— Моля да ме приемете, госпожо Уишър. Искам да поговорим за Памела.
Кратка пауза.
— Кой сте вие? — попита гласът.
— Бил Смитбек.
Нова пауза, този път по-дълга. Смитбек добави:
— Разполагам с много важна информация относно смъртта на вашата дъщеря, която полицията със сигурност не ви е предала. Убеден съм, че ще пожелаете да…
— Защо трябва да ви вярвам? — прекъсна го гласът.
— Чакайте — извика Смитбек, включил на бесни обороти.
Тишина.
— Госпожо Уишър?
В слушалката прозвуча сигналът за свободно.
Е, това беше, въздъхна Смитбек. Хрумна му да седне на някоя пейка в отсрещния парк и да чака появата й, но моментално отхвърли идеята. Хора като госпожа Уишър могат да не напускат крепостта си със седмици.
В този миг телефонът до лакътя на стареца издаде мелодичен звън. Това трябва да е самата вещица, прецени репортерът и тръгна към изхода, решил да изпревари позорното си изхвърляне.
— Господин Смитбек! — извика с неочаквано висок глас старецът.
Журналистът изкриви лице в гримаса и се обърна. Ненавиждаше моменти като този.
Онзи го гледаше с празен поглед и слушалка в ръка.
— Вземете асансьора, моля.
— Асансьора ли? — глупаво повтори Смитбек.
Старецът кимна.
— Осемнадесети етаж.
Операторът дръпна най-напред бронзовата решетка, а сетне и масивните дъбови вратички. Гостът се
