главата му на практика е дъното на Главния резервоар, чиито изпускателни шлюзове са свързани с отводнителните канали. С усилие на волята си забрани да мисли за огромното количество вода, което висеше точно над главата му. Вече можеше да вижда хората на Уокси, стъпили на една платформа в долния край на стълбата. Край тях смътно проблясваше невероятна плетеница от тръби, кранове и клапани, сякаш части от някаква кошмарна машина, построена в зората на Индустриалната ера. Стъпалата бяха плъзгави от конденз, а малката платформа долу нямаше парапети. Смитбек стъпи на първото стъпало, после размисли и се върна. И оттук се вижда, ако изобщо има нещо за виждане, помисли си той и възседна стъпалото. Мястото действително се оказа добро — можеше да следи действията на хората долу, като сам оставаше невидим.
По тухлените стени на шахтата шареха разсеяни светлини, до слуха му долитаха приглушените гласове на полицаите, странно кънтящи и деформирани. Различи сочния бас на Уокси, който познаваше от работното съвещание в музея. Дебелият полицай изключи радиостанцията и се обърна към дребен и нервен мъж с навити ръкави:
— Гаден малък лъжец! — просъска Уокси. —
— Казах ви и още как! — пискливо отвърна онзи. — А вие дори заявихте, че така е още по-добре! Май трябваше да си нося магнетофон, защото…
— Млъквай! — сряза го Уокси. — Това ли са клапаните?
— Ей ги там, отзад.
Последва тишина, нарушена от скърцането на метал и движението на мъжете.
— Тази платформа здрава ли е? — долетя приглушеният глас на Уокси.
— Откъде да знам? — отвърна пискливият гласец. — След компютризирането на системата поддръжката беше…
— Добре, Дъфи, ясно — прекъсна го капитанът. — Свърши каквото имаш да вършиш и да си вдигаме чуковете.
Смитбек протегна шия и напрегна взор. Човекът на име Дъфи се суетеше пред няколко огромни колела от плътно желязо.
— Трябва да ги завъртим всичките — долетя гласът му. — По този начин ще затворим главния шлюз. Когато компютърът даде команда за изпразване на резервоара, водата ще премине през автоматичните клапи, но главният шлюз ще остане затворен. Принципът на сифона, стига да работи. Както вече споменах, ръчното управление не е използвано от…
— Прекрасно. Като нищо ще ти дадат Нобелова награда! Хайде, направи го!
Какво да направи? — запита се Смитбек. Изглежда искаха да попречат на изпразването на резервоара. Мисълта за нахлуващите отгоре хиляди кубически метра вода бе достатъчна, за да потърси с поглед изхода. Но защо? Някакъв компютърен проблем? Май ще се окаже, че напразно беше зарязал най-значимата проява на гражданско неподчинение за последните сто години. Сърцето му се сви. Явно беше сбъркал мястото на сензацията.
— Помогнете ми да завъртя това — обади се отново Дъфи.
— Хайде, какво чакате! — сопнато викна Уокси. От наблюдателния си пост Смитбек видя двете неясни фигури, които пристъпиха към голямо желязно колело. Чу се усилено пъшкане.
— Не ще да мръдне — оплака се единият полицай.
Човекът на име Дъфи се наведе над колелото.
— Някой го е пипал! — извика той и посочи с ръка: — Вижте! Оста е изкривена! Онези кранове горе също са изпотрошени, при това съвсем неотдавна!
— Престани с тези глупости, Дъфи!
— Сам вижте. По това нещо е стреляно!
Последва мълчание.
— Шибана работа — промърмори с треперещ глас Уокси. — Можеш ли да го оправиш?
— Сигурно — сви рамене онзи. — Но ако разполагахме с едно денонощие, ацетиленови горелки, електрожен и нови оси, плюс още куп резервни части, чието производство е преустановено в началото на века.
— Хич не ща да слушам подобни глупости! Не успеем ли да завъртим шибаните колела, всички отиваме по дяволите! Хайде, Дъфи, извади ни от бъркотията, в която сам ни набута!
— Майната ти, капитане! — изви тънкият фалцет. — Писна ми от тебе, гадно и тъпо копеле! На всичкото отгоре и адски дебело!
— Това ще го включа в доклада си, Дъфи.
— Да не забравиш да добавиш и „дебелото копеле“! — тросна се дребният мъж.
Настъпи тишина.
— Хей, усещате ли миризмата? — обади се един от полицаите.
— Какво е това, по дяволите? — добави друг.
Смитбек напълни гърдите си с влажния и студен въздух, но не подуши нищо, освен мирис на мухъл и влажна мазилка.
— Да си махаме оттук! — викна Уокси и стъпи на най-долното стъпало.
— Хей, ами шлюзът? — долетя гласът на Дъфи.
— Нали и без това не може да се поправи — изръмжа капитанът, и без да поглежда назад.
От бездната долетя някакво далечно потракване.
— Какво беше това? — попита с несигурен глас Дъфи.
— Идваш ли? — викна Уокси и започна да набира дебелото си тяло нагоре по стълбата.
Дъфи се поколеба, огледа инсталацията пред себе си и колебливо го последва. Униформените се наредиха подире му. Смитбек си даде сметка, че най-много след пет минути щяха да бъдат при него. Трябваше да се връща, при това веднага, защото го чакаше доста катерене по обратния път. Толкова труд за нищо, мамка му! Обърна се и хвана желязното стъпало над главата си. Надяваше се, че сблъсъците горе все още продължават. Къде ли изчезна госпожа Уишър? „Какъв фал, Господи! — мрачно въздъхна той. — Не мога да повярвам, че предчувствието ме подведе!“ При тоя късмет оня брадат задник Брайс Хариман сигурно ще…
Мислите му бяха прекъснати от силен тътен в дъното на шахтата, последван от скърцане на ръждясали железа.
— Какво беше това? — хлъцна Уокси.
Смитбек се обърна. Неясните фигури бяха замръзнали на стъпалата, а ехото от въпроса на капитана бавно заглъхваше. После тишината беше нарушена от отчетливи стъпки по железните стъпала, придружени от пъшкане и ръмжене. Косата на Смитбек настръхна от ужас.
Полицаите насочиха фенерчетата си надолу, но лъчите им безпомощно заиграха по тухлените стени.
— Кой е там? — нервно извика Уокси, увиснал на стъпалото.
— Някакви хора се качват към нас — съобщи един от униформените.
— Полиция! — изкрещя с внезапно изтънял глас Уокси.
Никакъв отговор.
— Идентифицирайте се!
— Продължават да се качват — обади се същият полицай.
— Вонята пак се появи — подхвърли друг и Смитбек изведнъж потрепна, сякаш ударен от чук. Едва сега в ноздрите го блъсна острата животинска миризма, която помнеше от онази ужасна нощ в музея отпреди година и половина.
— Приготви оръжието! — панически извика Уокси.
И Смитбек ги видя: неясни сенки с качулки и тъмни плащове, развяващи се от течението в шахтата. Катереха се по железните пречки с ужасяваща бързина.
— Хей вие, там долу! — изкрещя отново Уокси. — Спрете на място и се идентифицирайте! — Дебелото тяло се извъртя към полицаите под краката му: — Вие ги изчаквате тук! Ако са нарушители, прочетете им правата! — После бързо пое нагоре, следван по петите от Дъфи.
Смитбек видя как странните фигури подминаха платформата и се насочиха към чакащите в засада
