55
Около час след спонтанното си избухване безредиците в южната част на Сентрал Парк започнаха да утихват. Още преди единадесет вечерта гневът и силите на инициаторите им явно се поизчерпаха. Пострадалите бяха изтеглени встрани, а камъните и юмруците постепенно отстъпиха място на крясъците, ругатните и заканите. Но имаше и такива, които продължаваха битката. На мястото на насинените и изтощените се появяваха нови: някои от любопитство, други изпълнени с гняв, а трети просто пияни и жадуващи за бой. В телевизионните репортажи се долавяше истерия, някои бяха силно преувеличени, а слуховете се разпространяваха с бързината на горски пожар — из баровете на Първо и Второ авеню, претъпкани с млади републиканци, хулещи президента; на „Сейнт Марк“ и из дупките на Ийст Вилидж, където се събираха марксисти и всякакви други противници на статуквото; по факсове и телефони. Тези слухове течаха успоредно с новините. Едни твърдяха, че бездомниците и техните поддръжници са станали жертва на полицейски геноцид, други поддържаха версията, че леви радикали и криминални престъпници палят банки, стрелят по мирни граждани и грабят магазини. Повярвалите на тези приказки се организираха в бойни групи, които посрещаха последните групи бездомници, появяващи се тук-там в околностите на парка и успели да избягат от силите на реда и сълзотворния газ.
Но ударното ядро на движението „Да си върнем града“ — брамините на нюйоркското богатство и власт — отдавна беше изчезнало от мястото на събитието и се бе затворило в своите мезонети и резиденции. Имаше и такива, които останаха на широката поляна с надеждата да осъществят последното си бдение, след като полицията овладее положението. Но когато силите на реда започнаха да изтласкват побеснялата тълпа, побойниците отстъпиха в същата посока — към просторните тревни площи и кулата на Главния резервоар, без да дават признаци, че ще напуснат сражението. Тъмнината, гъстата растителност и стената от храсталаци пречеха на полицията да ги разбие и укроти.
А и самите униформени действаха предпазливо. Редиците им бяха оредели заради операцията по прочистване на подземията, пък и се появиха с голямо закъснение на мястото на безредиците. Високите чинове отлично съзнаваха, че в множеството може да са останали и влиятелни хора, а кметът беше крайно чувствителен към идеята за безогледно използване на палките и сълзотворния газ. За капак на всичко трябваше да изпратят допълнителни сили в съседните квартали, откъдето идваха съобщения за спорадичен вандализъм и разграбване на магазини. Всички помнеха последните размирици в района на Краун Хейтс, продължили цели пет денонощия и нанесли големи поражения.
Изправена до линейката, Хейуърд гледаше как носилката с Биъл се насочва към отворените задни врати. Подвижните крачета се сгънаха и влязоха в улеите, а раненият простена и вдигна ръка към бинтованата си глава.
— По-внимателно! — обади се тя, после се наведе към вътрешността на линейката и попита: — Как се чувстваш, друже?
— Бил съм и по-добре — отвърна с немощна усмивка полицаят.
— Ще се оправиш — кимна тя и се обърна с намерението да се отдалечи, но гласът на Биъл я спря.
— Онзи мръсник Милър със сигурност щеше да ме зареже, сержант — тихо промълви той. — Вие двамата ми спасихте живота…
— Забрави — отвърна Хейуърд. — Нали това ни е работата?
— Може би — въздъхна Биъл. — Но ти благодаря. Никога няма да го забравя.
Тя кимна, остави го на грижите на санитарите и приближи вратата на шофьора.
— Какво ново?
— Зависи какво те интересува — отвърна онзи, без да вдига глава от пътния лист в ръцете си. — Курсът на златото, международното положение…
— Зарежи глупостите, ами кажи какво става там — отвърна Хейуърд и махна с ръка към парка.
Наоколо цареше странна, почти сюрреалистична тишина. Трафик липсваше, само по пресечките се виждаха линейки и патрулни коли. Платното на самия булевард беше тъмно, тъй като повечето от уличните лампи бяха разбити, а някои още съскаха и изпускаха рояци искри. На бледата светлина се виждаха тухли, счупени стъкла и парчета бетон. На юг, в дъното на булеварда, се появяваха все нови и нови мигащи сини лампи.
— Къде беше досега? — учудено я погледна шофьорът. — Сигурно вдън земя, щом не знаеш какво става тук от два часа насам!
— Не си далеч от истината — каза тя. — Бяхме долу, в тунелите, за да ги прочистим от бездомници. Но се натъкнахме на съпротива. Колегата отзад получи тежко нараняване и видяхме бая зор, докато го измъкнем. Сега стана ли ти ясно? Едва преди пет минути излязохме на повърхността през станцията на Седемдесет и втора и заварихме един град на призраци!
— Прочиствали сте подземията, а? — възкликна шофьорът. — Значи вие сте виновни за всичко.
— За кое всичко? — намръщи се Хейуърд.
Шофьорът докосна ухото си и посочи на изток, сякаш друг отговор не бе нужен.
Хейуърд се ослуша. От тъмната пазва на Сентрал Парк долитаха звуци, доста по-различни от бученето на портативния скенер в линейката и обичайния грохот на големия град: остър вой на сирени, викове и писъци.
— Нали знаеш за демонстрацията на движението „Да си върнем града“? — попита шофьорът. — Без разрешение от властите започнала в южния район на Сентрал Парк…
— Чух това-онова — кимна Хейуърд.
— Така. Но в един момент от всевъзможни дупки започват да извират бездомници, при това в доста агресивно настроение. Явно вие, ченгетата, сте се поупражнявали с палки върху гърбовете им. Започват да се джафкат с демонстрантите и не след дълго нещата се превръщат в мащабна конфронтация. Чух, че хората буквално са озверели. Крещят, псуват и се бият като диваци. Следват и вандалщините. Ченгетата не могат да овладеят положението вече часове. Единственият им успех е, че все пак съумяха
В този момент отзад се разнесе почукване и човекът включи на скорост. Линейката потегли с включена сирена, а светлината от буркана й нашари околните фасади. От няколко прозореца надничаха любопитни лица, а имаше и куражлии, които стояха на тротоарите, но в благоразумна близост до униформената охрана на блоковете. Сред тях гордо се издигаше готическата фасада на „Дакота“, напълно чужда на хаоса долу. Сякаш острите й кули предлагаха сигурна защита срещу враждебната тълпа. Хейуърд насочи очи към мястото, където би трябвало да са прозорците на Пендъргаст. Дали агентът ще успее да се върне жив и здрав от онзи прословут Дяволски етаж?
Едрата фигура на Карлин изплува от мрака.
— Изпрати ли Биъл? — попита той.
— Току-що — отвърна тя. — Какво стана с другия?
— Не ще и да чуе за доктор — отвърна Карлън. — Нещо ново за Милър?
— Най-вероятно вече смуче бира в някой бар на Атлантик Авеню и се хвали с геройствата си — направи гримаса Хейуърд. — И както винаги става, той ще обере лаврите и ще получи повишение, а ние — мъмрене за неизпълнение на заповед…
— Винаги, ама не и този път — многозначително се усмихна Карлин.
— Това пък какво означава? — изгледа го младата жена, после, без да дочака отговор, добави: — Никой няма да ни повярва за поведението на Милър, ами дай да докладваме, че сме на разположение. — Включи радиостанцията и почти я изпусна от водопада, който изригна от нея, при това на всички полицейски честоти:
… Вървим към Широката поляна… Трябват подкрепления за… Притиснал съм осем души, но няма да ги задържа… Ако не се появи арестантска кола, те просто ще се разбягат в тъмнината!… Вече половин час чакам линейка! Имаме ранени, за Бога!… Някой няма ли най-сетне да запечата шибаната южна зона? Тези непрекъснато прииждат, при това от всички страни!…
Хейуърд изключи радиостанцията, тикна я под колана си и направи знак на Карлин да я последва към патрулката, която чакаше на ъгъла с включени светлини. До нея стоеше полицай в пълно снаряжение за
