първоначалните им намерения. После им дойде друг акъл, но за съжаление късно…
— Тунелите „Астор“ ли? — промърмори Смитбек. Трябва да са същите, за които споменаваше онзи Мефисто от Дяволския етаж.
Дъфи изведнъж дръпна фенерчето от ръката му и се втурна надолу. Смитбек го последва. Не след дълго стигнаха друг, по-широк тунел, извиващ се като гигантска змия. Тук светлина липсваше, като се изключи мигащото фенерче в ръцете на инженера. Смитбек се стараеше да върви в близост до стената, тъй като в средата на прохода течеше малка вада. Едва ли имаше смисъл от подобна предпазливост, тъй като Дъфи цепеше направо през водата и вдигаше достатъчно шум, за да събуди дори мъртвец.
Внезапно дребният мъж спря и се обърна.
— Чух ги! — изкрещя панически той.
— Аз пък не — задъхано отвърна Смитбек и тревожно се огледа.
Дъфи отново хукна напред. Репортерът го последва, забравил напълно за сензационния материал, който се готвеше да напише. В стената изведнъж зейна тъмна дупка и дребният мъж се шмугна в нея. Смитбек се втурна подире му, после земята под краката му изведнъж изчезна. Започна да се хлъзга неудържимо в някакъв влажен улей. Някъде отдолу долетя протяжният вой на Дъфи, журналистът се обърна по корем и направи отчаян опит да забие нокти във влажната глина. Обзе го чувството, че отново сънува един от ужасните си кошмари, в които пропадаше в бездънните пещери под Манхатън. Отдолу се разнесе силен плясък, а миг по-късно и той самият цопна във водата, която се оказа плитка, само около половин метър.
Изправи се, доволен от твърдата земя под краката си, без да обръща внимание на болките по натъртеното си тяло. Подът на тунела изглеждаше относително гладък, а водата почти не вонеше. На крачка от него Дъфи крещеше, като че го колят.
— Млък! — изсъска Смитбек. — Ще ги привлечеш насам!
— Боже, това не е истина! — разхълца се дребосъкът. — Не мога да повярвам, че се случва на мен! Какви бяха тези…
Смитбек протегна ръка в мрака, напипа яката му и рязко го дръпна към себе си.
— Казах ти,
Риданията преминаха в едва доловимо скимтене.
— Къде е фенерчето?
Отговори му разпокъсано хълцане, после нещо изведнъж светна. По силата на някакво чудо фенерчето се оказа в ръката на Дъфи.
— Къде сме?
Скимтенето спря.
— Дъфи! Къде се намираме?
— Не знам — отвърна на пресекулки инженерът. — Може би в някой от преливниците.
— Имаш ли представа накъде води?
— Преливниците отвеждат излишната вода от резервоара — подсмръкна Дъфи. — Ако през този стигнем до Гърловината, вероятно ще влезем в отточната система под нея.
— А как ще излезем оттам?
— Не знам.
Смитбек избърса лицето си с ръкав, опитвайки се да събере на топка страха, болката и шока и да ги погребе дълбоко в себе си. След което направи опит да мисли за предстоящия материал. Господи! След репортажите за звяра убиец в музея една подобна статия със сигурност ще го изстреля на върха! А с малко късмет и историята на Уишър също няма да му убегне. Но преди всичко трябва да…
Разнесе се нов плясък. Незнайно колко далеч, тъй като ехото кънтеше от всички посоки. И приближаваше. Приведен напред, той се превърна в слух.
— Все още са след нас! — простена в ухото му Дъфи.
— Млъквай и слушай внимателно какво ще ти кажа! — сграбчи го отново Смитбек. — Не можем да им избягаме, значи трябва да се скрием от тях! Ти познаваш тези подземия и ще кажеш как!
Дъфи започна да се гърчи в ръцете му, издавайки нечленоразделни звуци.
Смитбек затегна хватката си.
— Слушай, ако се успокоиш и започнеш да мислиш, всичко ще бъде наред!
Онзи млъкна и задиша тежко.
— В долната част на преливниците, точно преди Гърловината, има контролни камери — поде след малко той. — Ако попаднем в някоя от тях, можем да се затворим и…
— Да вървим! — изсъска Смитбек.
Зашляпаха в мрака, а лъчът на фенерчето объркано скачаше по стените. Ниският тунел направи завой и пред очите на репортера изникна огромно древно съоръжение: нещо като гигантски кух свредел, положен върху гранитен постамент. От двата му края стърчаха ръждясали тръби, а още по-нататък се виждаше сложна плетеница от други, по-малки тръби, които приличаха на гигантски железни черва. В основата на постамента имаше вагонетка, стъпила на релси. Главният поток се пенеше успоредно с машинариите, а вляво от тях зееше отворът на малък страничен тунел. Смитбек взе фенерчето, хвана се за релсата и се изкачи към платформата. После се обърна и протегна ръка на Дъфи.
— В тръбата! — заповяда с напрегнат шепот, побутна дребничкия мъж пред себе си и запрати фенерчето в потока.
— Да не си полудял? Защо го хвърли?
— Пластмасово е, няма да потъне. Надявам се онези да тръгнат подир светлината.
Свиха се в мрака и зачакаха. Дебелите стени на контролната тръба заглушаваха външните звуци, но след известно време до слуха на Смитбек достигна все по-отчетливо шляпане. Бръчкавите идваха. При това доста бързо, ако се съдеше по плясъка на водата. Тялото на Дъфи отново се разтърси, а Смитбек се помоли на Бога този път да запази самообладание. Шляпането се приближаваше, придружено от напрегнато пръхтене. Стъпките заглъхнаха пред машинарията.
Смитбек неволно сбърчи нос от ужасяващата воня. Вляво от него Дъфи неудържимо трепереше.
Плясъците се подновиха. Явно онези същества обикаляха наоколо. Отвън долетя нещо като приглушено смъркане и Смитбек изстина, спомнил си за изключителното обоняние на Мбвун. След известно време шляпащите стъпки започнаха да се отдалечават и той бавно изпусна въздуха от гърдите си. Уродливите създания се насочиха към вътрешността на тунела.
Започна да диша бавно и дълбоко, като броеше всяко вдишване. На тридесет се обърна към Дъфи и прошепна:
— В коя посока са преливниците?
— В далечния край на тази тръба — тихо отвърна инженерът.
— Да вървим.
Завъртяха се с безкрайна предпазливост и запълзяха в тясната тръба. Измина цяла вечност, преди Дъфи най-сетне да изскочи на открито. Краката му цопнаха във водата в бърза последователност — единият, после другият… Смитбек понечи да го последва, но в същия миг се разнесе нечовешки писък и в лицето го плисна някаква течност, която беше по-гъста и по-топла от водата. Той панически отскочи назад.
— Помощ! — простена неочаквано тихо Дъфи. — Не, недейте, червата ми ще… О, Боже… няма ли някой да ми…
Гласът му постепенно премина в гъргорене и бавно заглъхна в шума на течащата вода. Смитбек панически запълзя в обратна посока. Зад гърба му се разнесоха отвратителните звуци на разкъсвано с нокти месо и пропукването на строшени кости.
Няколко минути по-късно излетя от дупката, през която бяха влезли, просна се по гръб в потока, но моментално скочи на крака и хукна към страничния тунел. В главата му имаше само една мисъл: да бяга, да бяга с всички сили, колкото го държат краката! И той бягаше и бягаше, блъскайки се в стените на тунела, опипвайки слепешком безбройните разклонения, потъвайки все по-дълбоко в земните недра. Тунелът се вля в друг, после в трети, четвърти, пети… Всеки следващ беше по-широк от предходния. После някаква ръка — мокра и страшно силна, го стисна за шията, а устата му бе затисната от огромна длан.
