Марго седеше на хладните плочки в оръжейния склад. Не знаеше на кого е бясна повече: на Дагоста, който я беше въвлякъл в тая история, или на Пендъргаст, който отказа да я включи в експедицията. А може би и на себе си, защото не беше в състояние да обърне гръб на всичко. Едва сега разбра колко дълбоко се бяха отразили на живота й убийствата в музея и ужасните събития, които последваха. Бяха я лишили от сън, бяха разбили душевния й покой. А и това сега, като връх на всичко!…
Съзнаваше, че Пендъргаст бе загрижен за нейната сигурност, но въпреки това не можеше да се примири. Ако не беше тя, още щяха да си блъскат главите, горчиво си повтаряше Марго. Нали тя направи връзката между Мбвун и Уитлъси, тя разкри как са се развили събитията. Ако разполагаше с малко повече време, може би щеше да запълни и другите празни квадратчета на мозайката: какво означават неразгаданите фрагменти от дневника на Кавакита, за какво е използвал тиоксина, защо е синтезирал витамин D в последната си лаборатория.
Всъщност присъствието на тиоксин бе логично. От записките в дневника ставаше ясно, че към края Кавакита бе изменил начина си на мислене. Изглежда бе разбрал, че последните варианти на неговия „Гланц“ вече не причиняват физически малформации, но за сметка на това атакуват съзнанието. А вероятно се е сетил и за опасността за околната среда, която възниква при попадането на растението в солена среда. Във всеки случай действията му навеждаха на мисълта, че е решил да прочисти Главния резервоар от Liliceae Mbwunensis. Смъртта му можеше да се обясни с предположението, че подземните същества са разбрали за намеренията му да ги лиши от запасите им. Но дори това не даваше отговор на въпроса за какво, по дяволите, му е трябвал витамин D. Може би за генетична секвенция? Не, това не е възможно…
Марго хлъцна и рязко изправи гръб. Сигурна бе, че е имал намерение да унищожи растенията. Съзнавал е, че това е изключително рисковано. Следователно витаминът не е бил предназначен за производството на „Гланц“, а за…
Изведнъж всичко й стана ясно.
Рязко се изправи и започна да отваря шкафовете, като разхвърляше съдържанието им в тесния проход, докато търсеше нужните й вещи — кислородна маска, прибор за нощно виждане, кутийки с 9-милиметрови патрони за полуавтоматичния си пистолет.
Дишайки тежко, тя изтича до вратата, която водеше към основното помещение. Трябваше да е някъде тук! Хукна между редиците дървени вратички, четейки написаното върху пластмасовите им етикети. Издърпа една от тях и извади от шкафа три празни еднолитрови бутилки с капачки, позволяваше изсмукване на съдържанието без отваряне. Пусна ги на пода до сака си, а от съседния шкаф измъкна няколко големи пластмасови контейнера с дестилирана вода. После продължи нататък, мърморейки нещо под нос. Откри нужния шкаф и рязко дръпна вратичката. Вътре беше пълно с бурканчета, съдържащи различни хапчета и таблетки. Трескаво ги разрови, намери каквото й трябваше и изтича обратно при сака си.
Отпусна се на колене и изсипа съдържанието на бурканчетата направо на плочките.
— Каква е концентрацията, Грег? — полугласно промърмори тя, втренчила очи в малката купчина. Нямаше как да разбере, ще се наложи да работи слепешком. Грабна един от празните буркани и използва дъното му за стриване на таблетките, а получената прахообразна субстанция разпредели по равно в трите празни бутилки. Доля ги с дестилирана вода, разклати ги и спря очи на получената суспенсия. Май се получи малко по-гъста, но нямаше време за губене. По-късно прахът щеше да се доразтвори.
Изправи се и грабна сака, празните бурканчета издрънчаха на пода.
— Кой е там? — извика някой. Изобщо беше забравила за дежурния на входа. Натика забързано трите бутилки в сака и хукна натам.
— Моля за извинение, но се бях отнесла — каза с най-искрения си тон.
Дежурният агент се намръщи, остави списанието и понечи да стане.
— Накъде тръгна агент Пендъргаст? — бързо добави Марго. — Спомена нещо за сектор С…
Името свърши работа. Човекът се отпусна обратно на стола.
— Вземете асансьор номер четири, качете се два етажа по-горе и тръгнете наляво — инструктира я той.
Марго му благодари и тръгна с бърза крачка към асансьорите в дъното на коридора. Влезе в кабината и хвърли поглед на часовника си. Нямаше време, по дяволите! Яростно натисна копчето за фоайето и се приготви да хукне в мига, в който вратите се отворят. Но когато това стана и пред очите й се появи многобройната охрана, тя си наложи да крачи делово, но без припряност, върна пропуска си на входа и излезе в душната нощ, спуснала се над Манхатън.
До тротоара чакаше свободно такси и тя се втурна към него.
— Петдесет и девета и Лексингтън!
— Сигурно ще се забавим, защото в района на парка има някаква демонстрация — предупреди я шофьорът. — Трафикът е задръстен като кучи гъз.
— Все ще измислиш нещо — каза Марго и пусна двайсетачка на свободната седалка до него.
Таксито полетя в източна посока, бързо стигна до Първо авеню и зави на север, задминавайки с бясна скорост върволицата от коли, които чакаха смяната на светофара. Така стигнаха до Четиридесет и седма, където бяха принудени да спрат. Пред очите й се разкри море от коли и камиони с работещи двигатели и виещи клаксони. И шестте платна бяха задръстени от червени стоп-светлини, които чезнеха далеч напред. Марго грабна сака си, изскочи от колата и се затича на север, заобикаляйки многобройните пешеходци.
Седем минути по-късно хлътна във входа на метростанцията при „Блумингдейл“ и затича надолу, вземайки стъпалата по две наведнъж и разблъсквайки закъснелите пътници. Рамото я заболя от тежестта на сака, но нямаше време да го прехвърли. През грохота на моторите и воя на клаксоните долови някакъв странен, далечен тътен — сякаш хиляди гърла крещяха едновременно. В следващия миг вече беше под земята и шумът остана навън, заменен изцяло от писъка и скърцането на влаковите композиции. Извади жетон и го пъхна в процепа на бариерата, след това бързо се насочи към перона на експресните влакове. Там, в близост до осветеното стълбище, вече чакаше малка тълпа.
— А бе, видя ли ги онези? — обърна се към спътника си млада жена с логото на Колумбийския университет върху тениската. — Какво носеха на гърбовете си?
— Може би отрова за плъхове — сви рамене момчето. — Долу се въдят доста едрички, знаеш… Снощи на перона под Четвърта изскочи един с размерите на…
— Накъде тръгнаха? — задъхано се намеси Марго.
— Скочиха на релсите на експресната и хванаха в посока към предградията…
Марго се втурна към северния край на перона. Релсите чезнеха в тунела, а между тях блещукаха локвички застояла вода, които си сменяха цвета в синхрон със семафорите. Тя се огледа за евентуалната поява на влак, пое дълбоко дъх и скочи.
— Ето, още някакъв се навря в тунела! — разнесе се приглушен вик зад гърба й. Марго намести сака и затича, внимавайки да не се спъне в чакъла и да не стъпва по грапавите траверси. Напрегна взор напред, но не видя нищо. Нито фигури, нито дори силуети. Отвори уста да повика по име Пендъргаст, но после се отказа, спомнила си, че съвсем неотдавна в района на тази гара бе извършено кървавото клане.
В следващата секунда усети топла въздушна струя в тила си. Обърна се и сърцето й почти спря. В далечината се появи ярката червена точка на експресен влак номер 4, която неумолимо се приближаваше.
Увеличи темпото, дълбоко вдишвайки тежкия и влажен въздух. Влакът щеше да спре на перона само за няколко секунди, колкото да разтовари пътниците си и да поеме нови, след което щеше да се втурне след нея с ужасяваща скорост. Очите й отчаяно опипаха тунела наоколо, търсейки ниша или някакво друго укритие. Но стените бяха гладки докъдето стигаше погледът й.
Зад гърба й се разнесе свистенето на затварящите се врати, спирачките с въздишка се освободиха и двигателят изрева, набирайки скорост. Марго се втурна към единственото възможно спасение — мрежата, разделяща двата коловоза, — като старателно прескочи третата релса. После залепи гръб о ръждясалата мрежа в отчаян опит да стане толкова тънка, колкото колоната на тунелното осветление в съседство.
Влакът стремително се приближаваше. Сирената му пронизително изпищя. Въздушната вълна я блъсна в гърдите с огромна сила, принуди я да се вкопчи в мрежата, за да не се претърколи на релсите от другата страна. Осветените прозорци на вагоните се изнизаха покрай нея със скоростта на побесняла филмова лента. След миг композицията отмина, пръскайки искри от контактната мрежа. Сигналните й светлини бързо
