Маршрут 666

се стопиха в мрака.

Марго се разкашля от прахта, ушите й пищяха. Върна се на линията и бавно се огледа. Червеното сияние на отминалия влак беше достатъчно, за да забележи трите сенки, които изскочиха от някаква ниша в стената далеч напред.

— Пендъргаст! — извика тя. — Агент Пендъргаст, почакайте!

Сенките спряха и тя хукна напред колкото я държат краката. Настигна ги и различи острите черти на федералния агент.

— Доктор Грийн? — попита с обичайния си гъгнив глас той.

— Марго, пресвети Боже! — екна гневният глас на Дагоста. — Какво правиш тук, по дяволите? Пендъргаст вече ти обясни, че…

— Млъкни и слушай! — сряза го Марго, спряла на крачка от групата. — Разбрах за какво е било потребно огромното количество витамин D, което Кавакита е синтезирал в онази лаборатория! То няма нищо общо с производството на „Гланц“ и отглеждането на растението. Било е предназначено за създаването на оръжие!

Върху лицето на Дагоста се изписа недоверие, различимо дори в мрака на тунела. Зад него стърчеше Мефисто, безмълвен като черно привидение.

— Да, това е истината! — настоятелно продължи тя. — Знаем, че Бръчкавите не понасят светлината, нали? Но това е нещо повече от непоносимост, те се страхуват от нея! За тях светлината е смърт!

— Не съм сигурен, че ви разбирам — поклати глава Пендъргаст.

— Всъщност не става въпрос за самата светлина, а за това, което тя създава. Попаднала върху кожата, слънчевата светлина активира синтеза на витамин D, нали така? Но ако онези същества долу не понасят витамина, той може да предизвика силна болка, а дори и смърт. Това беше причината да загинат и част от културите, с които експериментирах — оставихме ги цяла нощ на включено осветление. Това обяснява и името, което са получили тези същества. Лишената от витамин D кожа увисва и се сбръчква. А липсата му в организма води до остеомалация — размекване и отслабване на костите. Спомнете си какво каза доктор Брамбъл за скелета на Кавакита: изглежда така, сякаш е прекарал скорбут в тежка форма. На практика точно това се е случило.

— Всичко това са предположения — поклати глава Дагоста. — Къде са ти доказателствата?

— Защо Кавакита се е заел със синтеза на витамин D? — извика Марго. — Не забравяй, че той е бил опасен и за самия него! Но си е давал сметка, че ако унищожи растението, онези същества ще се обърнат срещу него. И ще започнат да убиват в момента, в който изпитат недостиг на дрога. По тази причина е стигнал до решението да унищожи не само растението, но и тях!

— По всяка вероятност това е единственото смислено обяснение — кимна Пендъргаст. — Но защо трябваше да биете толкова път, за да ни го съобщите?

— Защото тук съм сложила три литра разтвор на витамин D — потупа сака си тя.

— И какво от това? — изсумтя Дагоста. — Не бих казал, че ни липсва огнева мощ…

— Тя няма да ви помогне, ако долу наистина има многобройна колония — възрази Марго. — Нали не си забравил колко усилия ни трябваха за неутрализирането на Мбвун?

— Целта ни е да избягваме всякакви сблъсъци — обади се Пендъргаст.

— Но ако се съди по арсенала ви, очевидно сте подготвени за всякакви изненади. Разбира се, куршумите могат да свършат известна работа, но това тук — ръката й отново докосна сака — ще ги ликвидира из корен!

— Много добре, доктор Грийн — въздъхна агентът. — Дайте ни бутилките. Ще ги разпределим помежду си.

— Тук не познахте! — отсече Марго. — Бутилките ще нося аз, защото слизам с вас!

— Пак идва влак! — обади се Мефисто.

Пендъргаст замълча за миг, после поклати глава:

— Вече ви обясних, че…

— А пък аз вече съм тук! — твърдо отсече тя. Толкова твърдо, че сама се изненада от думите си. — И няма да се върна за нищо на света! Хич не започвайте пак приказките си за опасностите! Ако желаете, ще подпиша декларация, че властите нямат никаква вина, в случай че получа някаква драскотина! Хайде, извадете бележника си!

— Мисля, че е излишно — отвърна с дълбока въздишка Пендъргаст. — Много добре, доктор Грийн, нека бъде вашето. И без това нямаме време за спорове. Хайде, Мефисто, води ни надолу…

54

Смитбек замръзна на място и напрегна слух. Стъпките зад гърба му все още се чуваха, но някак отдалеч. Направи няколко дълбоко вдишвания и издишвания и преглътна, опитвайки се да прогони сърцето от гърлото си. Беше безнадеждно изгубен в мрака на многобройните странични тунели, не можеше да определи дори посоката, в която върви. Имаше гадното чувство, че е направил кръг и отново се връща към убийците, които и да бяха те. Но инстинктът му подсказваше, че продължава да се отдалечава от сцената на онази ужасна касапница. В същото време хлъзгавите стени неумолимо вървяха надолу.

Беше сигурен, че онези ужасни същества са именно Бръчкавите. Същите, за които му беше говорил Мефисто и които най-вероятно бяха отговорни за убийствата в метрото. Бръчкавите… За няколко минути бяха убили четирима души… Отчаяните писъци на Уокси все още ехтяха в главата му. Изобщо не беше сигурен кое е спомен и кое — жестоката действителност.

В следващия миг действителността се завърна, по-груба и по-жестока отвсякога: до слуха му долетяха стъпки, при това съвсем близо. Обзет от ужас, той се завъртя и отчаяно потърси някакво укритие. Блесна прожектор, зад който помръдна неясна сянка. Смитбек стегна мускули и се приготви за последната схватка. Единствената му надежда беше тя да е милостиво кратка.

Но сянката отскочи назад и нададе вик на ужас. Фенерчето изтропа на земята и се затъркаля към краката му. Смитбек облекчено въздъхна, разпознал тънките мустачки и слабичката фигура на Дъфи. Явно беше успял да се измъкне от преследвачите си, макар че един Бог знаеше как е станало това.

— Спокойно! — извика с напрегнат шепот той и се наведе да вдигне фенерчето, преди да е продължило пътя си надолу. — Аз съм журналист! Видях всичко, което се случи!

Дъфи бе или много уплашен, или прекалено задъхан, за да попита какво търси един журналист под дъното на резервоара в Сентрал Парк. Седнал на тухления под на тунела, той дишаше тежко и не спираше да се оглежда.

— Знаете ли как можем да се измъкнем оттук? — попита Смитбек.

— Не — въздъхна Дъфи. — Всъщност, не знам, може би… Помогнете ми да стана.

— Казвам се Бил Смитбек — прошепна журналистът, докато дърпаше ръката на разтреперания човечец.

— Стан Дъфи — заекна той.

— Как се отървахте от онези създания?

— Изгубих ги някъде около преливниците — промърмори Дъфи и по изцапаното му лице се търкулна самотна сълза.

— Защо всички тунели водят надолу, а не нагоре?

Дъфи обърса очи с ръкав.

— Намираме се в дублиращата система. При твърде голям дебит водата изтича както през главния шлюз, така и по тези допълнителни тунели, в посока на Гърловината. Това е затворена система и всичко минава през нея. — Замълча и очите му се разшириха, сякаш внезапно си беше спомнил нещо. Погледна часовника: — Хайде, трябва да вървим! Разполагаме само с деветдесет минути.

— Деветдесет минути до какво? — попита Смитбек и насочи лъча на фенерчето към пода на тунела.

— В полунощ ще изпуснат Главния резервоар — отговори Дъфи. — Вече нищо не може да спре програмата. А когато това стане, водата ще залее всички тези тунели.

— Какво?! — зяпна Смитбек.

— Ще наводнят най-ниските нива, тунелите „Астор“, за да издавят онези същества. Поне такива бяха