дръпна назад, журналистът не оказа никаква съпротива. На лицето му се беше запечатала маска на ужас.
Пендъргаст направи знак на Марго.
— Бих искал да чуя и вашето мнение, доктор Грийн — подкани я шепнешком.
Тя коленичи, вдигна очилата си и насочи поглед към огромното пространство отвъд дупката. В първия миг съзнанието й отказа да възприеме това, което се разкри пред очите й. Оказа се, че отворът е точно над останките от громен полилей, увиснал в средата на тавана. Успя да различи отделни части от някога елегантната обстановка — дорийски колони, големи стенописи и изпокъсани драперии от тежко кадифе, абсолютно несъвместими с калния под и мръсотията по стените. Точно под оголения скелет на полилея, от който висяха тук-там самотни кристали, се издигаше колибата от черепи, която Пендъргаст беше описал. Пред нея се бяха струпали поне стотина фигури с огромни качулки на главите, които се полюшваха в такта на странен псалм, напълно лишен от мелодичност. Огромният тъпан встрани от колибата издаваше тежък тътен — очевидно призив към останалите подземни обитатели, които прииждаха към колибата от всички страни и се включваха в тромавия танц. Марго примигна и отново насочи поглед надолу. В ужасените й очи проблеснаха искрици на неподправен интерес. Бръчкавите! В това не може да има никакво съмнение!
— Прилича на някакъв ритуал — съобщи тя.
— Така е — обади се от мрака Пендъргаст. — Явно това е втората причина за прекъсването на убийствата по време на пълнолуние. Ритуалът, каквото и да означава той, все още се спазва. Въпросът е кой или какво го ръководи сега, след като Кавакита е мъртъв.
— Може би са му направили нещо като преврат — промълви Марго. — В примитивните общества често се случва да убият шамана и да го заместят със съперника му — най-често доминираща фигура измежду самите поклонници. — Интересът й се усили, въпреки отвращението и вледеняващия страх. — Боже, ако Фрок можеше да види това!
— Ако наистина някое от тези същества е ликвидирало Кавакита, за да заеме мястото му, можем да си обясним както нарасналия брой на убийствата, така и изключителната им жестокост — мрачно заключи Пендъргаст.
— Обърнете внимание на походката им — прошепна Марго. — Сякаш краката им са извити навън, както става при началната фаза на скорбута. Това се получава при недостиг на витамин D в организма.
Внезапно долу настана някакво оживление, разнесоха се гърлени звуци. Тълпата се раздели на две, нададе приветствени викове и към колибата се насочи нова закачулена фигура. Беше седнала на нещо като импровизиран трон, изработен от човешки кости и кожа. Десетина Бръчкави я носеха на ръце. Процесията се приближи и носилото изчезна във вътрешността на колибата, псалмът набра сила и пещерата закънтя.
— Шаманът пристигна — беззвучно прошепна Марго. — Церемонията ще започне всеки момент.
— Няма ли да е по-разумно да си плюем на петите? — неспокойно се обади Дагоста. — Не искам да ви развалям удоволствието на пътешественици от „Нешънъл Джиографик“, но трябва да ви напомня, че оттатък тази пещера са заложени петнайсет кила мощен експлозив с включен часовников механизъм.
— Имаш право — кимна Пендъргаст. — Освен това ни чака още миниране… — Ръката му легна върху рамото на Марго. — Налага се да тръгваме, доктор Грийн.
— Само минутка, за Бога! — изсъска тя. Тълпата долу отново се раздвижи, от нея се отделиха десетина забулени фигури и тръгнаха право към колибата. Спряха на крачка от входа, коленичиха и подредиха в полукръг няколко малки черни предмета. Песнопението отново се засили. На прага се изправи тъмна фигура с две пламтящи факли.
Марго напрегна взор, опитвайки се да отгатне предназначението на подредените в полукръг предмети. Бяха шест на брой и оттук приличаха на странно ръбести гумени топки. Очевидно бяха важна част от ритуала. Припомни си обичая на племето чудзи в Натал да използва обли, боядисани в бяло и червено камъни, като символ на цикъла на…
Внезапно една от фигурите побутна най-близкия до себе си предмет и черното гумирано покривало се свлече. Марго инстинктивно се дръпна назад и с мъка сподави ужасеното си стенание.
Пендъргаст се наведе над дупката и дълго остана неподвижен. После се изправи, отстъпи назад и мрачно обяви:
— Тюлените са загинали.
Мефисто зае мястото му до отвора. Сиянието на запалените долу факли играеше по брадатото му лице и действително му придаваше мефистофелски вид.
— Е, драги мои, май забравяте колко е опасно да се плува след обилно хранене — процеди през зъби.
— Мислиш, че са минирали, преди да… — долетя тихият и някак колеблив шепот на Дагоста.
— Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че точно така е станало — въздъхна Пендъргаст и сложи капака на мястото му. — Да вървим да заложим последните заряди и да се махаме, докато все още имаме време. Придвижваме се в пакет, защото на практика сме в самото им леговище. Налага се да проявяваме свръхпредпазливост.
— Свръхпредпазливост! — презрително изсумтя Мефисто.
— Нека оставим за някой друг път дискусията върху лошото ви мнение за мен — с укор го погледна Пендъргаст. — Както и моето мнение за вашите кулинарни навици.
Напуснаха площадката през малък отвор в далечния край и поеха с бърза крачка по тунела. След стотина метра стигнаха до широка дупка с назъбени краища, която се оказа отвор на друг тунел, вливащ се в техния. От нея се носеше приглушен барабанен тътен.
— Странно — спря се Пендъргаст. — Този тунел го няма на моята карта. Всъщност това вече няма значение. Скоро последният експлозив ще срути всички дупки наоколо.
Продължиха нататък и не след дълго стигнаха някаква стара работилница. Край една от стените бяха струпани огромни ръждиви колела, а до тях имаше различни сигнални пособия и нещо, за което Марго реши, че трябва да е стрелочна техника. На прогнилата маса бе поставена ламаринена кутия за храна, от която стърчаха оглозганите кости на половин пиле. Цялата работилница изглеждаше така, сякаш е била напусната внезапно.
— Какво местенце, а? — подхвърли Дагоста. — Човек неволно си задава въпроса каква всъщност е историята на тези тунели…
— И дали днес, един век по-късно, някой изобщо я познава — добави Пендъргаст, после кимна към обкована с метални шини врата в ъгъла, почти затрупана от прашна машинария: — Оттам започва служебната стълба към тунелите „Астор“, която ни предстои да минираме.
След тези думи извади от сака си калъп експлозив и започна да го търкаля в калта.
— Камуфлаж? — подхвърли Дагоста.
— Точно така — кимна агентът и прикрепи заряда към основата на масивен бетонен стълб. Посочи към тунела, от който току-що бяха дошли: — Районът наоколо явно е доста оживен…
— Господи! — ахна Марго, проследила посоката. Стотици отпечатъци от боси крака бяха утъпкали пода на пасажа. Измъкна маската и пое дълбока глътка кислород. Влажността на въздуха беше почти сто процента. Дръпна още веднъж и я подаде на Смитбек.
— Благодаря — кимна той и направи две бързи и дълбоки вдишвания. Блясъкът в очите му започна да се завръща. Очите й пробягаха по сплъстената му коса и скъсаната риза, зацапана с кръв. Бедният Бил, въздъхна тя. Прилича на човек, когото току-що са извадили от канализацията. Но като се замисли човек, май не е много далеч от истината.
— Какво стана горе? — попита го Марго, за да разсее нерадостните му мисли.
— Не ти е работа — рече журналистът и й върна маската с мрачна тържественост. — Сякаш се отприщи адът… В разгара на демонстрацията на Уишър от подземията започнаха да изскачат стотици къртици, плъпнаха навсякъде, включително и по Бродуей. Чух някой да разправя, че полицията пуснала сълзотворен газ в тунелите под парка и под Петдесет и девета.
—
— Хей, я задръж, ако обичаш! — троснато го прекъсна Дагоста. — Изкарай ме горе, при корупцията и
