Музей на страха

сякаш той свързваше железните окови заедно.

— Какво правите?

— Тихо.

Въпреки всичките й усилия усети как ужасът отново надделява над съзнанието й. Няколко минути отвън не се чуваха никакви шумове. Едва сподави нов стон.

— Бил…

Хладната суха ръка на Пендъргаст се спусна върху нейната.

— Каквото и да е станало, то вече е станало. А сега искам да ме изслушате много внимателно. Отговорете ми с „да“, като стиснете ръката ми. Повече не говорете.

Нора стисна ръката му.

— Трябва да бъдете силна. Трябва да ви кажа, че според мен Смитбак е вече мъртъв. Но има други два живота — вашият и моят — които трябва да бъдат спасени. А освен това ние трябва да спрем този мъж, който и да е той, иначе мнозина още ще умрат. Разбирате ли?

Нора стисна отново ръката му. След като най-лошите й страхове се потвърдиха тъй откровено, като че ли се почувства малко по-добре.

— Направих един малък инструмент от парче метал от подметката на обувката ви. Ще излезем от тази килия съвсем скоро — ключалката несъмнено е доста примитивна. Но трябва да сте готова да правите само онова, което ви кажа.

Тя стисна.

— Необходимо е първо да узнаете нещо. Сега вече знам поне донякъде какво е правел Енок Ленг. Крайната му цел не е била удължаването на живота само за себе си. Той е използвал удължаването като средство за постигане на целта. Работил е по проект, по-значим от удължаването на живота, проект, който, както разбрал, щял да изисква няколко човешки живота. Ето защо е вложил толкова усилия да удължи живота си — за да може да постигне другата си цел.

— Какво може да е по-значимо от удължаването на живота? — успя да изрече Нора.

— Ш-ш-ш-т. Не знам. Но то ме плаши много.

Последва мълчание. Нора чуваше само тихото дишане на Пендъргаст. Сетне той заговори отново:

— Какъвто и да е този проект, той е тук, скрит в тази сграда.

Пак мълчание, този път по-кратко.

— Слушайте внимателно. Сега ще отворя вратата на тази килия. След тежа ще отида в операционната на Ленг и ще се изправя пред мъжа, който е заел мястото му. Вие ще останете скрита тук десет минути — нито повече, нито по-малко — и след това сама ще отидете в операционната Както вече казах, смятам, че Смитбак е мъртъв, но трябва да се уверим в тежа. След десет минути аз и онзи шарлатан няма да сме там. В никакъв случай не се занимавайте с нас. Независимо какво ще чуете, не се опитвайте да помогнете. Не ми се притичвайте на помощ. Сблъсъкът ми с този мъж ще бъде решаващ. Един от двама ни няма да оцелее. Другият ще се върне. Да се надяваме, че това ще бъда аз. Разбрахте ли ме дотук?

Ново стискане на ръката.

— Ако Смитбак е жив, направете каквото можете за него. Ако е безсмислено да му се помага, излезте от подземието и от къщата по най-бързия начин. Намерете начин да се качите на втория етаж и да избягате през някой прозорец — мисля, че всички изходи на първия етаж ще бъдат непристъпни за вас.

Нора слушаше внимателно.

— Има вероятност планът ми да се провали и да ме намерите мъртъв на пода на операционната. В този случай трябва да бягате, да се борите за живота си — или, ако е необходимо, да се самоубиете. Тази алтернатива е ужасна, но… Ще можете ли да го направите?

Нора сподави стона си. След това отново стисна ръката му с разтреперана длан.

Трета глава

Мъжът огледа разреза, който се простираше от втория лумбален прешлен до сакрума. Беше прекрасно свършена работа, за която толкова високо го оценяваха в медицинския колеж — преди да започнат неприятностите.

Вестниците го бяха кръстили „Хирурга“. Прякорът му харесваше. Като гледаше разреза сметна, че е много уместен. Беше се справил перфектно с анатомията. Първо дълъг вертикален срез от мястото на проникване по гръбнака, направен само с едно решително движение. След това бе удълбочил среза в подкожната тъкан чак до фасцията, като клампираше, разделяше и зашиваше големите кръвоносни съдове с викрилов конец три-нула. Бе отворил фасцията, след това използва периостален повдигач, за да очисти от мускулна тъкан гръбначния стълб. Толкова се наслаждаваше на работата си, че тя му отне повече време, отколкото предвиждаше. Парализиращият ефект на succinyl choline намаля и на този етап имаше доста борба и шум, ала работата му дотогава напомняше тази на усърдна шивачка. След като отстрани меката тъкан с кюрета, гръбначният стълб постепенно се разкри, сив на фона на яркочервената заобикаляща го плът.

„Хирурга“ извади още едни самозадържащи щипци от кофичката с инструменти, след това се отдръпна, за да огледа разреза. Доволен беше: работа като по учебник, тесен в краищата и леко разширяващ се в средата срез. Можеше да се види всичко — нервите, кръвоносните съдове, цялата великолепна вътрешна „архитектура“. Зад ламината и лигаментум флавум се виждаше прозрачната обвивка на гръбначния мозък. Синкавата течност вътре в нея пулсираше в такт с дишането на „източника“. Пулсът му се ускори, като гледаше как течността къпе cauda equina. Несъмнено това бе най-добрият разрез, който бе правил досега.

Хирургията, помисли си той, е повече изкуство, отколкото наука — изисква търпение, вдъхновение, интуиция и сигурна ръка. В нея има твърде малко рационализъм; твърде малко е участието на интелекта в играта. Тя е акт, едновременно физически и творчески, като рисуването или скулптирането. Би могъл да стане добър художник, ако бе избрал тази насока. Но щеше да има време, щеше да има много време…

Замисли се отново за следването си по медицина. Сега, след като бе овладяна анатомията, следващата стъпка би трябвало да е овладяването на патологията, а после да се коригира тази патология. Но това, разбира се, бе моментът, в който работата му се отклоняваше от хода на обичайната операция и се приближаваше повече към аутопсията.

Погледна към подредените в близост до масата инструменти, за да се убеди, че всичко необходимо за изрязването е подготвено — длетата, бургията с диамантен връх, восъкът. След това хвърли око на мониторите. Макар че, за съжаление, „източникът“ бе изпаднал в безсъзнание, основните му жизнени параметри още бяха твърде добри. Не би могло да има подобрение, но въпреки това извличането и подготовката би трябвало да преминат успешно.

Обърна се към издигнатата над количката торбичка с физиологичен разтвор завъртя пластмасовото й кранче — упойката и интубацията повече не бяха необходими. Номерът сега беше „източникът“ да продължи да живее колкото е възможно по-дълго по време на операцията. А имаше да се върши още много, като се започне от костния разрез — отстраняването на ламината с ронгьора на Керисън. Целта на този етап беше жизнените параметри на „източника“ да не са затихнали съвсем, когато операцията завърши и cauda equina бъде извадена и непокътната бъде поставена в охладения контейнер, който той бе направил, за да я поеме. Досега беше постигал тази цел само на два пъти — със стройната млада жена и с полицая, — ала този път усещаше по-голяма увереност в себе си и в уменията си. Знаеше, че отново ще успее.

Дотук всичко вървеше по план. Великият детектив Пендъргаст, от когото толкова се боеше, се бе оказал не чак толкова велик. Смехотворно лесно се оказа използването срещу него на един от многото капани в тази странна стара къща. Останалите бяха само незначителни натрапници. Беше ги отстранил до един със смайващо малко усилия. Наистина беше удивително колко трогателни бяха всички. Колосалната глупост на полицията, слабоумните служители на музея — всичко бе минало тъй възхитително, тъй забавно. В тази ситуация имаше справедливост, справедливост, която единствен той можеше да оцени.

А ето, че сега почти беше постигнал целта си. Почти. Беше сигурен, че след като обработи тези тримата, вече ще стигне до финала. И каква ирония на съдбата, че точно тези тримата щяха да му помогнат да го достигне.