на една буква, след това пъхна тампончето в епруветката. Разклати я и я вдигна към прозореца. След малко течността в нея стана синя. Обърна се към Нора.
— Е, и? — попита тя, но вече бе прочела резултатите от теста по изражението му.
— Бележката, д-р Кели, е написана с човешка кръв. Не ще и съмнение — с кръвта на самата млада жена.
Осма глава
В музейния кабинет се възцари тишина. Нора изведнъж почувства, че трябва да седне. Известно време никой не проговори; Нора едва-едва дочуваше шума от трафика навън, далечен телефонен звън, стъпки в коридора. Постепенно започна да схваща пълните измерения на откритото: тунела, трийсет и шестте разчленени трупа, ужасяващата бележка отпреди цял век.
— Какво мислите, че означава всичко това? — попита тя.
— Може да има само едно обяснение. Момичето трябва да е знаело, че никога няма да напусне избата живо. Не е искало да умре в неизвестност. Ето защо е записала името, възрастта и домашния си адрес, след което е скрила бележката. Сама е избрала епитафа си. Единственият достъпен за нея.
Нора потръпна.
— Какъв ужас!
Пендъргаст бавно закрачи към библиотечните й лавици. Тя го проследи с поглед.
— С какво си имаме работа? — попита тя. — Със сериен убиец?
Пендъргаст не отговори. По лицето му се бе изписало същото онова тревожно изражение, което имаше на мястото на разкопките. Продължи да стои изправен пред лавиците.
— Мога ли да ви попитам нещо?
Пендъргаст отново кимна.
— Защо се занимавате с всичко това? Серийните убийства отпреди сто и трийсет години едва ли могат да представляват интерес за ФБР.
Пендъргаст взе от лавицата малка анасазийска паница и я огледа.
— Чудесна кайента в черно и бяло. — Вдигна глава. — Как върви, проучването ви на анасазите от Юта?
— Не върви. Музеят не иска да ми отпусне пари за необходимите ми датировки е въглерод–14. Но какво общо има…
— Добре.
—
— Доктор Кели, познат ли ви е терминът „Музей на чудатостите“?
Нора се удиви от способността на този мъж да прескача с лекота от една към друга напълно несвързани теми.
— Не беше ли това някакъв вид колекции по естествена история?
— Точно така. Те са предходниците на природонаучните музеи. Мнозина образовани джентълмени са събирали странни, редки, причудливи предмети, докато обикаляли света — вкаменелости, кости, смалени и изсушени човешки глави, препарирани птици, все неща от този сорт. Първоначално просто излагали тези артефакти в остъклени шкафове за забава на приятелите си. По-късно, когато станало ясно, че хората са склонни да плащат пари, за да ги разгледат — някои от тези сбирки се превърнали в комерсиални предприятия. Все още ги наричали „шкафовете с раритети“, макар че колекциите изпълвали много зали.
— Какво общо има това с убийствата?
— През 1848 година един заможен млад господин от Ню Йорк на име Алигзандър Марисас тръгнал на ловна и колекционерска експедиция около света — от Южния Пасифик до Огнена земя. Починал в Мадагаскар, но сбирките му — а те били наистина изключителни — се завърнали в трюмовете на кораба му. Закупил ги един предприемач на име Джон Канъдей Шотъм, който през 1852 година отворил „Музей на природни явления и рядкости“.
— И?
— „Музеят“ или „шкафът“ на Шотъм се е намирал в сградата, която някога се е издигала над тунела, където бяха намерени тези скелети.
— Как разбрахте това?
— Благодарение на един добър мой приятел, който работи в Нюйоркската обществена библиотека. Тунелът, който вие изследвахте, е бил всъщност въглищният тунел, чрез който се е обслужвал първия парен котел на сградата. Тя е била триетажна, построена в популярния през 50-те години на XIX век неоготически стил. На първия етаж е бил музеят и нещо, наричано „циклорама“, на втория етаж е бил кабинетът на Шотъм, а третият се отдавал под наем. Музеят е жънел доста успехи, въпреки че в този район на „Петте кьошета“ са се намирали най-ужасните бордеи на Манхатън. Сградата изгоряла през 1881 година. Шотъм загинал по време на пожара. Полицията подозирала палеж, но не били открити заподозрени. Мястото останало празно до 1897 година, когато били построени тези жилищни сгради.
— А какво е имало на мястото преди „музея“ на Шотъм?
— Малка свинеферма.
— Значи тези хора трябва да са били убити, докато сградата е била „Музеят на Шотъм“?
— Точно така.
— Мислите ли, че извършител е бил Шотъм?
— Невъзможно е да се каже засега. Повечето от онези стъклени парченца, които намерих в тунела, са предимно от счупени епруветки и дестилационна апаратура. Върху тях намерих следи от най-различни химикали, които още не съм анализирал. Трябва да узнаем много повече за Дж. К. Шотъм и за неговия „музей с чудатости“. Питам се дали бихте била така добра да ме придружите?
Той услужливо отвори вратата на кабинета й и Нора машинално го последва в коридора. Той продължи да върви, стигнаха до асансьора и се изкачиха на петия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха с изсъскване, Нора изведнъж дойде на себе си.
— Чакайте малко. Къде всъщност отиваме? Имам работа!
— Както вече казах, нуждая се от помощта ви.
Бодна я чувството на раздразнение. Пендъргаст говореше толкова самоуверено, сякаш времето й вече му принадлежеше.
— Съжалявам, но аз съм археоложка, а не детектив.
Той повдигна вежди.
— Има ли разлика?
— Какво ви кара да мислите, че ще се заинтересувам?
— Вече се заинтересувахте.
Нора се вбеси на дързостта му, макар че беше напълно прав.
— И какви по-точно обяснения ще дам на шефовете в музея?
— Именно това, доктор Кели, е целта на посещението ни.
Той посочи една дъбова врата в дъното на коридора, върху която бе закована лъскава месингова табелка с името на обитателя; й.
— О, не! — изстена Нора. — Не.
Намериха Роджър Бризбейн удобно настанен на стола си в стил „Баухаус“, с безупречна риза от „Търнбул & Асър“ с навити маншети — стопроцентов адвокат. Толкова високо ценените от него скъпоценни камъни си лежаха в стъклената — кутия и внасяха единствената топлинка в студения, безупречен кабинет. Той кимна към двата стола срещу писалището си. Не изглеждаше да е в добро настроение.
— Специален агент Пендъргаст — рече Бризбейн и вдигна глава от дневника на срещите си, без изобщо да забелязва Нора. — Защо това име ми звучи познато?
— Работил съм в музея и преди — отвърна Пендъргаст с най-сладурския си акцент.
— За кого работихте?
— Не ме разбрахте. Казах, че съм работил във музея, а не за музея.
