два трупа в продължение на една, единствена седмица?
Бях стигнал докрай — трябваше да узная всичко. Наведох се напред, за да обърна трупа и да го огледам.
Кожата беше еластична, плътта — топла във влажния летен въздух в сутерена. Когато обърнах трупа, се разкри лицето му. С неописуем ужас забелязах напоения с кръв парцал, който беше завързан около устата му. Отдръпнах ръце; трупът се претърколи с лице нагоре върху масата.
Отстъпих назад, зави ми се свят. В първоначалния си шок не успях веднага да осъзная ужасната важност на онзи напоен с кръв парцал. Мисля, че ако го бях сторил, щях да се обърна и да избягам и по този начин щях да си спестя последния ужас.
Защото тъкмо тогава, Макфадън, очите над парцала потрепериха и се отвориха. Някога са били човешки, но болката и ужасът бяха прогонили от изражението им всичко човешко.
И докато си стоях, парализиран от страх, се чу нов, тих стон.
Сега вече знаех, че това не се дължеше на газ, изпускан от трупа. И че това не беше дело на човек, имащ вземане-даване с търговци на трупове, с трупове, откраднати от гробищата. Горкото създание върху масата беше още живо. Ленг бе практикувал отвратителната си работа върху още живи хора.
Докато го гледах, ужасяващото, будещо жалост създание върху масата изстена още веднъж, след което издъхна Намерих някак си присъствие на духа да обърна — трупа така, както го бях намерил, да го покрия с мушамата, да затворя вратата и да се изкача от онази костница към света на живите…
Оттогава почти не напускам покоите си в музея. Опитвах се да намеря смелост, за да свърша онова, което според зова на сърцето се налага да сторя. Вие трябва да разберете, драги колега, че не може да има грешка, нито друго обяснение за онова, което намерих в сутерена. Дневникът на Ленг бе твърде изчерпателен, твърде дяволски подробен, за да може да става дума за някакво неразбирателство. Като допълнително доказателство възстанових върху приложения към писмото лист някои от научните наблюдения и процедури, които този ужасяващ човек е записал в дневника си. Ще отида в полицията, само дето мисля, че бих могъл да…
Но я почакай! Чувам стъпките му по стълбището и сега. Ще се наложи да прибера това писмо в тайника и да приключа утре.
Господ да ми дава сили за онова, което трябва да сторя!
Шеста шава
Роджър Бризбейн се изтегна в креслото в кабинета си и погледът му се плъзна по стъклената плоскост на писалището пред него. Беше дълга и приятна разходка — Бризбейн обичаше реда, чистотата и простота, а писалището светеше с огледалното си съвършенство. Най-сетне очите му се спря ха върху ковчежето със скъпоценните камъни. По това време на деня го пронизваше слънчев лъч и превръщаше обитателите му в блещукащи сфери и овали от преплитащи се цветове и светлини. Човек би могъл да нарече смарагда „зелен“, а сапфирът — „син“, но думите не можеха да предадат истинските цветове. В никой човешки език не съществуват подходящи думи за такива цветове.
Скъпоценни камъни. Те бяха вечни, толкова твърди, студени и чисти, тъй неподвластни на тленността. Винаги красиви, винаги съвършени, винаги тъй свежи, както и в деня на раждането си в невъобразимата топлина и налягане. Толкова различни от човешките същества с тяхната непрозрачна гуменоподобна плът, с тяхното „благоуханно“ спускане от раждането към смъртта — история на слюнка, сперма и сълзи. Трябваше да стане специалист по скъпоценните камъни. Правната кариера, която баща му беше му избрал, не беше нищо друго освен отвратителна проява на човешкия провал. А работата му в музея го срещаше всеки божи ден с този ярко осветен провал.
Обърна се и се наведе с въздишка над компютърната разпечатка. Сега вече беше ясно, че музеят не биваше да взема кредит от сто милиона долара за изграждането на новия си планетариум. Необходими бяха още съкращения. Щеше да се наложи да се режат глави. Е, това поне не беше трудно постижимо. Музеят бе пълен с безполезни, облечени в туид скъпо платени уредници и чиновници, които винаги се оплакваха от бюджетните съкращения, никога не отговаряха по телефона, все бяха в някаква командировка да харчат парите на музея или да пишат книги, които никой изобщо не четеше. Удобни службици, синекурни, невъзможно бе човек да ги уволни, освен ако не се появят изключителни обстоятелства.
Той пусна разпечатката през стоящия наблизо апарат за унищожаване на документи, след това отвори едно чекмедже и извади няколко пакета вътрешноведомствена кореспонденция. Пощата на десетина подходящи за уволнение кандидати, прехваната, благодарение на човек в пощенския отдел, който бе заловен да организира залагания за Суперкупата в работно време. С малко късмет би открил в пощата множество изключителни обстоятелства. Беше по-лесно и по-удобно за оправдаване, отколкото да следи електронната поща.
Бризбейн разгледа съдържанието на пакетите, но нищо не привлече интереса му. Изведнъж се сепна от едно писмо. Ето един такъв случай — онзи тип Пък. По цял ден седеше в архивари какво правеше? Нищо, освен да създава неприятности.
Развърза пакетчето и прегледа пликовете. Отпред и отзад имаше по десетина разчертани реда за вписване на адреси. Пликовете имаха малки, червени, залепващи лентички, които можеха да се използват до разпадането им — необходимо беше само да се добави новият адрес на следващия празен ред. И ето че на предпоследния ред се мъдреше името на Пък. А до него бе името на Нора.
Бризбейн стисна по-здраво плика. Какво бе казал онзи високомерен агент от ФБР, Пендъргаст? По- голямата част от работата ще бъде архиварска по характер.
Отвори плика и извади единственото листче. От плика се вдигна облаче прах и Бризбейн бързо вдигна към носа си хартиена салфетка. Отдръпнал листчето на една ръка разстояние, той прочете:
Драга д-р Кели,
Намерих още една малка кутия с документи от „Музея на Шотъм“ която, кой знае как, е била поставена не на място. Не е толкова удивителна, колкото вече разкритото от вас, но е по своему интересна. Ще я оставя за вас в читалнята на Архива.
Лицето на Бризбейн се зачерви, после отново побледня. Оказа се така, както си и мислеше — тя все още работеше за онзи арогантен агент от ФБР и продължаваше да търси помощта на Пък. На това нещо трябваше да се сложи край, а Пък да си ходи. Само погледнете тази бележка, помисли си Бризбейн; напечатана ръчно на очевидно древна пишеща машина. Кръвта му кипна от такава некомпетентност. Музеят не беше социална програма за подпомагане на ексцентрици. Пък беше анахронична вкаменелост, която отдавна трябваше да се намира на друго място. Бризбейн щеше да събере подходящи доказателства, след което щеше да състави списък за прекратяване на договорите за пред следващото заседание на изпълнителния комитет. Името на Пък щеше да е първо в списъка.
Но какво да прави с Нора? Спомни си думите на директора на музея Колъпи при последната им среща. Умереност, умереност — бе прошепнал директорът.
И точно така щеше да бъде. Засега.
Седма глава
Смитбак стоеше на тротоара — на половината път между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“, — вторачен замислено във фасадата от червени тухли пред себе си. Сградата с номер сто и осемнайсет на Западна деветдесет и девета улица представляваше широка жилищна кооперация, строена преди войната, необременена от някаква отличаваща я архитектура, ярко осветена от обедното слънце. Невзрачният външен вид не го безпокоеше. Онова, което имаше значение, бе вътре: апартамент с две спални близо до музея и то за непроменимия наем от само хиляда и осемстотин долара месечно.
