Какво искаше да каже той? Самодоволството на Смитбак се стопи от бързо надигналото се чувство на обида.
— Полицейските психиатри ми казаха, че този убиец е убеден по някакъв перверзен начин, че като убива тези хора ще постигне онова, което се опитал да постигне Ленг преди век — тоест, да удължи живота си. Ние смятаме, че сензационният подход на статията в „Таймс“ е вдъхновила убиеца и го е подтикнала към действие.
Това бе оскърбително! Кметът обвиняваше
Смитбак се огледа и забеляза, че много погледи бяха вперени в лицето му. Потисна първия си импулс да се изправи и да протестира. Та той просто си беше свършил работата като репортер! Как смееше кметът да го превръща в без вина виновен?
— Не обвинявам никого — продължи да дрънка Монтефиори, — но ще ви помоля — вас, дами и господа от пресата, да проявите сдържаност в писанията си. И без друго имаме везе три убийства. Решени сме да не допуснем повече. Всички версии се проверяват най-енергично. Нека повече да не нагнетяваме обстановката. Благодаря ви.
Мери Хил пристъпи напред, за да се заеме с въпросите. Последва рев, мигновена врява, всички скочиха на крака и замахаха лудешки с ръце. Смитбак си остана седнал, силно зачервен. Чувстваше се опозорен. Опита се да събере мислите си, ала шокът и обидата му пречеха да мисли.
Мери Хил приемаше първия въпрос.
— Казахте, че убиецът правел някаква операция на жертвите си — попита някой. — Бихте ли обяснили по-подробно?
— Най-общо казано, и на трите жертви е премахната долната част на гръбначния мозък — отговори самият комисар.
— Твърди се, че последната операция всъщност е била направена в музея — извика друг репортер. — Вярно ли е?
— Вярно е, че в архива на музея бе открита голяма локва кръв недалеч от жертвата. Очевидно кръвта е била на жертвата, но в момента се извършват допълнителни тестове от съдебните медици. Дали… ъ-ъ-ъ… операция е била наистина извършена, ще трябва да се разбере след допълнителни лабораторни изследвания.
— Разбрах, че от ФБР са били на местопрестъпленията — извика млада жена. — Можете ли да ни обясните естеството на тяхната намеса?
— Това не е съвсем точно — отвърна Рокър. — Агент на ФБР е проявил неофициален интерес към убийствата от деветнайсети век. Но той няма връзка с този случай.
— Вярно ли е, че третият труп е бил набит върху рогата на динозавър?
Комисарят леко потрепна.
— Да, трупът бе открит върху черепа на трицератопс. Очевидно си имаме работа със съвсем побъркан индивид.
— За осакатяването на труповете. Вярно ли е, че само хирург би могъл да го направи?
— Това е една от версиите, по които работим.
— Искам да изясним един момент — извика друг репортер. — Твърдите ли, че материалът на Смитбак в „Таймс“ е причината за тези убийства?
Смитбак се обърна. Беше Брайс Хариман, този негодник.
Комисар Рокър се намръщи.
— Онова, което кметът Монтефиори каза…
Кметът отново се намеси:
— Аз помолих само за сдържаност. Вярно е, че бихме искали тази статия да не беше се появявала. Трима души днес можеха да са живи. А и според мен методите на репортера за събиране на информация подлежат на етична оценка. Но не, не съм казал, че статията е причина за убийствата.
Друг репортер:
— Не е ли отклоняване на вниманието, Ваша чест, да обвинявате репортер, който само си е свършил работата?
Смитбак изви врат да види кой зададе въпроса. Щеше да го почерпи едно питие.
— Не съм казал такова нещо. Казах само, че…
— Но вие съвсем ясно внушихте, че статията е задействала убийствата.
Да, ще почерпи този колега и питие, и вечеря. Смитбак се огледа и забеляза, че много от погледите към него изразяваха съпричастие. Нападайки него, кметът бе нападнал целия журналистически корпус. Харимън си беше вкарал автогол, като повдигна въпроса. Почувства се окуражен — сега вече щяха да се съобразяват с него. Щеше да им се наложи да го правят.
— Следващия въпрос, моля? — рече Мери Хил.
— Имате ли заподозрени?
— Разполагаме с доста добро описание на облеклото на заподозрения — отвърна комисар Рокър. — Висок, слаб, бял мъж, висок между метър и осемдесет и метър и осемдесет и пет, със старомодно черно палто и бомбе е бил забелязан в архива на музея по времето, когато е бил намерен трупът на господин Пък. Мъж с подобен вид, със свит чадър или бастун е бил забелязан в близост до второто местопрестъпление. Не мога да ви съобщя повече подробности.
Смитбак се изправи и помаха с ръка. Мери Хил не му обърна внимание.
— Госпожа Перес от списание „Ню Йорк“, вашия въпрос, моля.
— Имам въпрос към доктор Колъпи от музея. Господине, мислите ли, че убиецът, известен като „Хирурга“, е служител на музея? Имам предвид — след като последната жертва изглежда е била убита и дисекирана в музея?
Колъпи се прокашля и пристъпи напред.
— Убеден съм, че полицията ще провери това — рече той с добре модулиран глас. — Но ми се струва, че такава вероятност е крайно малка. Всички наши служители преминават проверка за криминални проявления, правят им се психологични портрети и щателни тестове за наркотици. А и бих добавил, че още не е доказано, че убийството наистина е станало в музея.
Последва нов рев, докато Хил се оглеждаше на кого да даде думата. Смитбак извика и размаха ръце заедно с останалите. Господи, наистина ли щяха да го пренебрегнат?
— Господин Дилър от „Нюздей“, вашият въпрос, моля.
Тази вещица нарочно го отбягваше.
— Въпросът ми е към кмета. Господин кмете, как стана така, че мястото на улица „Кетрин“ беше „неумишлено“ разрушено? Нямаше ли то историческа стойност?
Кметът пристъпи напред.
— Не, то нямаше историческа стойност…
— Нямало историческа стойност ли? Местопрестъплението на най-голямата серия от убийства в историята ни?
— Господин Дилър, тази пресконференция е за днешните убийства. Моля ви, нека не смесваме двете неща. Нямахме никакви законни причини да спираме строежа на сграда за сто милиона долара. Костите и вещите бяха фотографирани, изследвани от съдебни медици и иззети за по-нататъшни проучвания. Не можеше да бъде направено нищо друго.
— Може би защото „Мойгън-Феърхевън“ е голям дарител за вашата кампания…
— Следващият въпрос — изръмжа Хил.
Смитбак скочи на крака и извика:
— Господин кмете, след като бях оклеветен…
— Госпожа Епстийн от WNBC — извика Мери Хил и мощният й глас заглуши неговия.
Изправи се стройна жена с микрофон в ръка и една камера се обърна към нея.
— ИЗВИНЕТЕ! — Смитбак бързо се възползва от временното затишие. — Госпожо Епстийн, тъй като бях лично нападнат, бих ли могъл да отговоря?
Прочутата телевизионна водеща не се поколеба и за миг.
— Разбира се — отвърна любезно тя и се обърна към оператора си, за да се увери, че снима.
— Бих искал да се обърна към господин Бризбейн — продължи Смитбак, без да губи и секунда. —
