за някакви археологически проучвания…
Той замлъкна. Пендъргаст бе извадил клетъчния си телефон.
— На кого се обаждате? — попита Къстър.
Пендъргаст не отвърна нищо, усмивката не слизаше от лицето му. Пръстите му пробягаха по миниатюрните клавиши със смайваща бързина.
Погледът на капитана се стрелна към Шенк, после се извърна.
— Сали? — заговори Пендъргаст по телефона. — Тук е агент Пендъргаст. Мога ли да говоря с комисар Рокър?
— Вижте сега… — започна капитанът.
— Да, моля те, Сали. Ти си истинско съкровище.
— Можем да обсъдим нещата вътре.
Чу се дрънчене на ключове. Капитан Къстър започна да — отключва портата.
— Ще ти бъда много благодарен, ако го прекъснеш и ме свържеш.
— Господин Пендъргаст, няма нужда — каза Къстър.
Портата се отвори широко.
— Сали? Ще ти позвъня по-късно — рече Пендъргаст и затвори телефона с щракване.
Мина през портата заедно с Нора. Без да се спира или да разговаря, агентът от ФБР прекоси засипаната с боклуци площадка, понесъл се в тръс право към дупката в тухлената стена. Отпървом слисани, другите го последваха със закъснение.
— Господин Пендъргаст, трябва да разберете, че… — капитанът се опитваше да го настигне.
Шенк ги следваше разярен като бик. Спъна се, изруга, но продължи пътя си.
С приближаването им към дупката, Нора забеляза бледата светлинка, която идваше отвътре. Изведнъж проблесна светкавица. Пауза, нова светкавица. Някой правеше снимки.
— Господин Пендъргаст — извика капитан Къстър.
Ала гъвкавият агент от ФБР вече се катереше по купчината отломки. Другите спряха тежко задъхани в основата й. Нора последва Пендъргаст, който вече бе изчезнал в черната дупка. Тя се спря пред нея и погледна надолу.
— Влезте — рече Пендъргаст с най-привлекателния си южняшки тон.
Тя се спусна по изпопадалите тухли на влажния под. Отново проблесна светкавица. Мъж в бяла лабораторна престилка се бе навел и изследваше нещо в малка сводеста ниша. Пред друга ниша се бе изправил фотограф с широколентов апарат с две синхронизирани светкавици.
Мъжът в бялата престилка се изправи и ги погледна през виещия се прахоляк. Имаше гъста, рошава, посивяла коса, която в съчетание с кръглите му очила с телени рамки му придаваше донякъде вид на стар революционер болшевик.
— Кои, по дяволите, сте вие, та да нахълтвате така? — извика мъжът и думите му отекнаха в гробницата. — Казаха ми, че никой няма да ме безпокои.
— ФБР — избълва Пендъргаст. Тонът му сега беше коренно различен — остър, строг, официален. Разтвори с плясък на кожата портфейла си и завря значката в лицето на мъжа.
— А-а-а — рече, заеквайки онзи, — разбирам.
Нора гледаше ту единия, ту другия, изненадана от очевидната способност на Пендъргаст да оценява мигновено хората и да ги манипулира съобразно преценката си.
— Бих ли могъл да ви помоля да напуснете това място, докато моята колежка доктор Кели и аз извършим своя оглед?
— Вижте сега, тъкмо съм по средата на работата си.
— Пипали ли сте нещо? — Въпросът прозвуча заплашително.
— Не… не много. Взех някои от костите…
— Взели ли сте някои от костите?
— В съответствие с моята отговорност да установя причината за смъртта…
— Пипали сте някои от костите? — Пендъргаст извади тънък бележник и златна писалка от джоба на сакото си, записа си нещо, клатейки възмутено глава. — Името ви, докторе?
— Ван Бронк.
— Записвам си го за разследването. А сега, доктор Ван Бронк, ако обичате да ни оставите да продължим.
— Слушам, сър.
Пендъргаст изгледа как съдебният лекар и фотографът с мъка се изкатериха и излязоха от тунела. След това се обърна към Нора и заговори тихо и бързо:
— Мястото е вече ваше. Издействах ни около час, може би дори по-малко, тъй че се възползвайте най- пълноценно.
— Най-пълноценно за какво? — попита изплашено Нора. — Какво би трябвало да сторя? Никога не съм…
— Обучена сте на неща, които аз не познавам. Огледайте мястото. Искам да знам какво е ставало тук. Помогнете ми да разбера.
— За един час? Нямам никакви инструменти, нямам къде да слагам пробите…
— И без друго вече сме твърде закъснели. Забелязахте ли, че са докарали тук капитана на полицейския участък? Както вече казах, „Мойгън-Феърхевън“ могат да упражнят огромно влияние. Това ще е единствената ни възможност. Необходима ми е максимум информация за минимум време. Изключително важно е.
Той й подаде писалката и бележника, след това извади от джоба си две тънки фенерчета и й подаде едното.
Нора го включи. Беше много мощно за размера си. Тя се озърна и за първи път огледа онова, което я заобикаляше. Беше хладно и тихо. На фона на единствения сноп светлина, струящ от назъбената дупка, танцуваха прашинки. Миришеше на гнилоч — на смесица от плесен и развалено месо. Въпреки това тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да се съсредоточи. Археологията е бавна и методична дисциплина. А тук, изправена пред неумолимо цъкащия часовник, тя дори не знаеше откъде да започне.
Поколеба се още един миг. След това започна да скицира тунела. Беше около двайсет и четири метра дълъг, три метра висок в най-високата част на свода и зазидан в двата си края. Таванът бе прорязан от пукнатини. Прахът по пода бе наскоро разбутан и то прекалено много, за да е дело само на един съдебен медик. Нора се запита колко ли строители и полицаи вече се бяха мотали тук.
По протежение на двете стени се виждаха половин дузина ниши. Тя тръгна по мокрия под, скицираше, опитваше се да придобие цялостна представа за това място. Нишите също са били зазидани, но сега тухлите бяха махнати и подредени на купчини до всяка ниша. След като осветяваше всяка поредна ниша, тя на практика виждаше едно и също: разбъркани кости и черепи, късчета тъкани, части от стара плът, хрущяли и коси.
Озърна се през рамо. В другия край на тунела Пендъргаст правеше собственото си проучване, профилът му се очертаваше рязко на фона на снопа светлина, бързият му поглед се стрелкаше сякаш навсякъде. Изведнъж се наведе и се взря напрегнато не в костите, а в пода — вдигна нещо от праха.
След като завърши обиколката си Нора се зае да изследва по-внимателно първата ниша. Клекна пред нея и я огледа бързешком, опитвайки се да намери някаква закономерност в купчината кости, като се стремеше да пренебрегне доколкото е възможно миризмата.
В тази ниша имаше три черепа. Не бяха свързани с гръбнака — явно са били отделени от тялото — ала гръдните кошове бяха цели, както и костите на краката — някои свити, но всичките добре запазени. Няколко прешлена бяха увредени по необичаен начин, разрязани, сякаш за да се разкрие гръбначният мозък. Зловещ кичур коса лежеше наблизо. Къса. Момчешка. Ясно бе, че труповете са били разчленявани на парчета и струпвани в нишата, в което имаше логика, като се има предвид размерът й. Би било неудобно да се набута цял труп в толкова ограничено пространство, но ако се разреже на части…
Преглъщайки с мъка, тя хвърли поглед на останките от дрехи. Те изглежда са били нахвърляни вътре отделно от разчленените трупове. Протегна ръка, спря я обичайната задръжка на археолога, сетне си спомни какво бе казал Пендъргаст. Внимателно започна да измъква парчетата от дрехи и кости, като на ум съставяше опис на действията си. Три черепа, три чифта обувки, три запазени гръдни коша, множество
