— Какъв е проблемът? — попита тя, опитвайки се да намери спокоен тон.
О’Шонеси застана до нея с изваден револвер.
— Проблем с миризма! Отвори!
— Тук няма никаква миризма — каза Нора. — Сигурно идва от другаде.
— Идва оттук, през този врата! Подушила снощи, а сега още по-лош, като излязла от апартамент. Отвори!
— Просто готвех, това е. Вземам уроци по готварство, но изглежда още не съм се усъвършенствала достатъчно, та…
— Това не миризма от готвене! Миризма — лайна! Този хубава апартамент! Ще викам полиция!
Последва ново яростно блъскане по вратата.
Нора погледна към Пендъргаст, който лежеше спокойно, като призрак, със затворени очи. Обърна се към О’Шонеси.
— Нали търси полиция — рече той и сви рамене.
— Но ти не си с униформа.
— Значката ми е у мен.
— Какво ще й кажеш?
Думкането продължаваше.
— Истината, разбира се.
О’Шонеси отиде до вратата, отключи я и я отвори.
Ниската и яка хазяйка се появи на прага. Погледът й се стрелна покрай О’Шонеси, забеляза гигантската дупка на пода във всекидневната, купчините пръст и подредените зад тях тухли, изкопаната горна част от скелет. Върху лицето й се изписа дълбок ужас.
О’Шонеси отвори портфейла си, за да покаже значката, но жената изглежда не го забеляза. Беше като парализирана от дупката в пода и от черепа, който й се хилеше от дъното.
— Госпожо… Ли беше, нали? Аз съм сержант О’Шонеси от Нюйоркската полиция.
Дамата все още гледаше зяпнала изкопа.
— В този апартамент е било извършено убийство — рече делово О’Шонеси. — Трупът е бил закопан под пода. Правим разследване. Знам, че за вас е шокиращо. Съжалявам, госпожо Ли.
Жената като че ли най-сетне го забеляза. Обърна се бавно, погледна го първо в лицето, след това погледна значката и пистолета му.
— Ка-а-а-кво?
— Убийство, госпожо Ли. Във вашия апартамент.
Тя отново се вторачи в голямата дупка. Вътре в нея скелетът си лежеше мирно, загърнат в пръстената си мантия. Горе Пендъргаст лежеше без да помръдва, с все още кръстосани на гърдите ръце, в почти същата поза на покой.
— А сега, госпожо Ли, ще ви помоля да се приберете тихичко, във вашия апартамент. И да не казвате на никого за това. Няма да се обаждате никому. Заключете вратата си. Не отваряйте на никого, освен ако ви покажат това — О’Шонеси вдигна значката си близо до лицето й. — Разбрахте ли, госпожо Ли?
Тя кимна безмълвна, очите й продължаваха да са ококорени.
— Качете се сега горе. Трябват ни двайсет и четири часа пълно мълчание. После, разбира се, ще дойде голяма група полиция. Лекари, съдебни медици — пълна бъркотия. Тогава можете да говорите. Но засега — той вдигна пръст пред устните си и изигра пантомимно едно преувеличено „Ш-ш-ш-ш-т“
Госпожа Ли се обърна и се затътри по стълбите. Движенията й бяха бавни, като на лунатичка. Нора чу как вратата горе се отваря и затваря. А сетне се възцари отново тишина.
Пендъргаст отвори едно око. Погледна О’Шонеси, после — Нора.
— Отлично се справихте двамата — каза с тих глас. Устните му помръднаха в едва забележима усмивка.
Седма глава
Когато патрулната кола с капитан Шърууд Къстър зави към улица „Дойърс“, капитанът се взря през предното стъкло в шумната групичка репортери. Не бяха много на брой, но отдалеч виждаше, че са от най- гадните.
Нойс спря колата до бордюра, Къстър отвори вратичката и измъкна туловището си на улицата. С приближаването му към къщата, репортерите започнаха да му подвикват. А там беше и най-гадният — Смитбът ли, или както там му беше името — който се караше с униформения полицай, застанал на входните стълби.
— Не е честно! — викаше той с все сила, а лизнатият му кичур коса се люлееше на темето. — Щом пуснахте него, трябва да пуснете и мен!
Полицаят не му обърна внимание, а се отдръпна, за да направи път на Къстър да премине през жълтата лента опасваща местопрестъплението.
— Капитан Къстър! — извика репортерът и се обърна към него: — Комисар Рокър отказа да разговаря с пресата. Вие бихте ли коментирали случая, моля?
Къстър не отговори. Комисарят, помисли си. Самият комисар беше тук. Щеше здравата да си изпати. Да оставим точно това куче заровено — това му беше казал той. Къстър не само бе разлаял кучето, но то го беше захапало за задника.
Благодарение на О’Шонеси.
На вратата го вписаха в дневника и Къстър влезе вътре, следван по петите от Нойс. Бързо се спуснаха към партерния апартамент. Навън още се чуваше гласът на протестиращия репортер.
Първото нещо, което Къстър забеляза с влизането си в апартамента, беше една голяма дупка и купчина пръст. Там бяха обичайните фотографи, прожектори, съдебният лекар. Там беше и комисарят.
Той вдигна глава и забеляза Къстър. По лицето му пробяга яден спазъм.
— Къстър! — извика комисарят и му кимна да приближи.
— Да, сър.
Къстър преглътна и тихо скръцна със зъби. Край.
— Поздравления.
Къстър замръзна на място. Сарказмът на Рокър бе лош знак. И на всичкото отгоре — пред всички.
Вдърви се.
— Съжалявам сър, всичко това е извършено без разрешение от начало до край и аз лично ще…
Комисарят го прегърна през рамо и го притегли по-близо до себе си. Къстър усети в дъха му миризмата на застояло кафе.
— Къстър?
— Да, сър?
— Моля те, само слушай — прошепна му комисарят. — Не говори. Не съм тук, за да слушам извинения. Дошъл съм, за да ти възложа ръководството на това разследване.
Това наистина бе лош знак. И преди беше ставал жертва на сарказма на комисаря, но не и чак дотам. Никога.
Къстър премигна.
— Наистина много съжалявам, сър, но…
— Ти не ме слушаш, капитане. — Все още прегърнал го през рамо, комисарят отведе Къстър по-далеч от представителите на пресата — към дъното на тесния апартамент. — Разбрах, че твоят човек О’Шонеси има нещо общо с тези разкопки.
— Да, и аз най-строго ще го порицая…
— Капитане, ще ме оставиш ли да довърша?
— Да, сър.
— Кметът ми се обажда два пъти тази сутрин. Много е доволен.
— Доволен ли?
Къстър не беше сигурен дали това беше нова саркастична забележка, или нещо още по-лошо.
— Доволен, да. Колкото повече вниманието се отклонява от тези нови папагалски убийства, толкова е
