искреше, въпреки слабото осветление и цигарения дим. Как може уважаващ себе си човек да облече такъв костюм?
— Самият той — рече Смитбак в несполучлив опит да имитира ирландски акцент при приближаването на О’Шонеси.
— Тъй вярно — отвърна полицаят, докато сядаше в дъното на сепарето.
Сервитьорът се появи отново като фокусник, кланяйки се почтително.
— Същото и за него — рече Смитбак и добави: — нали знаеш, от 12-годишното.
— Разбира се — отвърна келнерът.
— Какво е то? — попита О’Шонеси.
— „Глен Грант“. Чисто малцово шотландско уиски. Най-доброто в света. Аз черпя.
О’Шонеси се ухили.
— Ти к’во, искаш да задавиш един презвитерианец-оранжист с такава гадост? То е все едно да слушаш Верди в превод. Предпочитам „Пауърс“.
— Този боклук? Повярвай ми, ирландското уиски става само за почистване на омаслени двигатели, не и за пиене. Ирландците произвеждат по-добри писатели, шотландците — по-добро уиски.
Сервитьорът се отдалечи и скоро се върна с втора чашка. Смитбак изчака, докато О’Шонеси помирише, потръпне и отпие.
— Става за пиене — рече той след малко.
Докато посръбваха мълчаливо, Смитбак хвърли крадешком поглед на седналия срещу него полицай. Дотук не бе измъкнал почти нищо от споразумението им, макар че му бе снесъл купища информация за Феърхевън. Ала въпреки това той му се нравеше — О’Шонеси имаше лаконичен, циничен, дори фаталистичен възглед за живота, който Смитбак напълно разбираше.
Смитбак въздъхна и се облегна назад.
— Е, какво ново?
Лицето на О’Шонеси веднага потъмня.
— Уволниха ме.
Смитбак рязко се изправи.
— Какво? Кога?
— Вчера. Е, не е точно уволнение. Още не. Отстранен съм временно. Започват разследване. — Огледа се. — Но това е между нас двамата.
Смитбак пак се облегна.
— Разбира се.
— Следващата седмица ще ме изслушат пред профсъюзния борд, но както изглежда с мен е свършено.
— Защо? Защото си поработил малко настрани ли?
— Къстър е бесен. Ще извади една стара история. Един подкуп, който взех преди пет години. Това, плюс неподчинение и неизпълнение на заповеди, ще е достатъчно да ме удави.
— Този тлъст негодник.
Последва ново мълчание. Единственият потенциален източник отива на кино, помисли си Смитбак. Жалко. Свестен човек е.
— Сега работя за Пендъргаст — добави съвсем тихо О’Шонеси, наведен над чашката си.
Това беше още по-голям шок.
— За Пендъргаст ли? И как така?
Може би не всичко беше изгубено.
— Необходим му беше Петкан. Някой, който да му проправя пътя, да внимава нещата да са под контрол. Поне така каза. Утре трябва да ходя до Ийст вилидж и да шпионирам един магазин, от който, както смята Пендъргаст, Ленг си е купувал химикалите.
— Боже мой!
Това наистина бе интересно развитие на нещата: О’Шонеси да работи за Пендъргаст и вече да не бъде ограничен от Нюйоркското полицейско управление да разговаря с журналисти. Може би нещата бяха още по-добре отпреди.
— Ако откриеш нещо, ще ми обадиш ли? — попита Смитбак.
— Зависи.
— От какво?
— От това дали можеш да направиш нещо за нас.
— Не съм много сигурен, че разбирам за какво става дума.
— Нали си репортер? И правиш разследвания?
— Това е малкото ми име. Но защо пък вие, момчета, ще се нуждаете от моята помощ? — Смитбак отклони поглед встрани. — Какво ще каже Нора, ако заработя с нея?
— Тя не знае. Нито пък Пендъргаст.
Смитбак го изгледа изненадан. Но О’Шонеси не даде вид, че ще каже още нещо. Безполезно е да се опитваш да измъкнеш от този човек нещо силом, помисли си Смитбак. Ще изчакам докато е готов и сам реши да го каже.
Пое в друга посока.
— Е, как намерихте досието ми за Феърхевън?
— Дебело. Много дебело. Благодаря.
— Боя се, че бе пълно с глупости.
— Пендъргаст изглеждаше доволен. Каза ми да те поздравя.
— Пендъргаст е свестен човек — каза предпазливо Смитбак.
О’Шонеси кимна, сръбна от питието си.
— Но човек винаги остава с чувството, че знае повече, отколкото споделя. Всичките тези приказки, че трябва да внимаваме, че животът ни е в опасност. Но не иска да каже всичко. И сетне, изневиделица ти хвърля истинска бомба. — Очите му се присвиха. — И точно тук можеш да помогнеш.
Ето, започва се.
— Аз ли?
— Искам да се поразровиш малко. Да откриеш нещо за мен. — Последва леко колебание. — Виждаш ли, това нараняване може би е подействало на Пендъргаст по-тежко, отколкото си мислехме. Той има една шантава хипотеза. Толкова шантава, че когато я чух, едва не си взех чукалата да си вървя.
— Така ли?
Смитбак небрежно отпи от чашката, като внимаваше да прикрие интереса си. Беше съвсем наясно какво можеше да означава „шантава теория“, когато принадлежеше на Пендъргаст.
— Така. Искам да кажа; че ми харесва да работя по това дело. Няма да ми е приятно да изляза от него. Но не мога да работя за човек, който се е побъркал.
— Разбирам те. Е, и каква е шантавата теория на Пендъргаст?
Този път О’Шонеси се колеба по-дълго. Определено у него се водеше вътрешна борба.
Смитбак стисна зъби. Я да му поръчам още едно питие…
Махна на сервитьора да дойде.
— Ще вземем още по едно.
— Моето нека да е „Пауърс“.
— Както искаш. Пак аз черпя.
Изчакаха да дойдат новите им питиета.
— Как върви вестникарлъкът? — попита О’Шонеси.
— Кофти. „Пост“ ме прецака. На два пъти.
— Забелязах.
— Можеше да ми помогнеш тук, Патрик. Дето ми позвъни за улица „Дойърс“ беше хубаво, но то не ме вкара вътре.
— Ей, аз ти подсказах, твоя работа е как ще вкараш задника си вътре.
— Как е успял Хариман да вземе ексклузивно интервю?
— Не знам. Знам само, че те мразят. Обвиняват те, че си дал началото на тези папагалски
