— Сър? — рече плахо пазачът.
Смитбак уморено затвори шкафа. Погледна часовника си.
— Трябва да се връщам. Продължете. Добре се справяте, О’Нийл. Продължавайте.
Обърна се да си върви.
— Господин Фанин?
В първия миг Смитбак се зачуди към кого се обръщаше охранителят. После се сети.
— Да?
— А копията също ли трябва да се проверяват?
— Копията ли? — спря се Смитбак.
— Онези, в хранилището.
— В хранилището?
— В хранилището, ей там.
— О-о, разбира се. Благодаря ви, О’Нийл. Недоглеждане от моя страна. Покажете ми хранилището.
Младият охранител го отведе към вратата в дъното към голям стар сейф с никелирано колело за отваряне на тежката стоманена врата.
— Ето тук.
Сърцето на Смитбак се сви. Изглеждаше като Форт Нокс.
— Можете ли да го отворите?
— Той вече не се заключва. След като бе открита зоната за строго секретните материали.
— Ясно. Какви са тези копия?
— Дубликати на онези досиета в залата.
— Да хвърлим едно око. Отворете.
О’Нийл отвори с мъка вратата. Зад нея имаше малко помещение, претъпкано с шкафове.
— Нека да погледнем… например 1870 година.
Пазачът се огледа.
— Ето го.
Смитбак веднага се насочи към шкафа и го отвори рязко. Досиетата бяха копирани чрез някаква старинна система, приличаха на старовремски, лъскави, оцветени в цвят сепия фотографии, избелели и поразмазани. Бързо ги прерови до буквата „Л“.
И ето го! Разрешението за достъп на Ленг от 1870 година: няколко тънки като оризова хартия листа, избелели до светлокафяво, изписани с грижлив почерк. С едно бързо движение Смитбак ги измъкна от папката и ги мушна в джоба на сакото си, като прикри шума със силно закашляне.
Обърна се.
— Много добре. Всичко това също трябва да се проверява, разбира се.
Излезе от хранилището.
— Ако не се броят проверките на картотеките, вие очевидно се справяте добре тук. Ще ви похваля.
— Благодаря ви, господин Фанин. Опитвам се, наистина се старая…
— Де да можех да кажа същото и за Бълджър. А ето, че у вас виждам истинско отношение.
— Прав сте, сър.
— Всичко хубаво, О’Нийл.
Смитбак предприе светкавично оттегляне.
И тъкмо навреме. В коридора отново се размина с Бълджър, който се връщаше с покрито с червени петна лице, втъкнал палци в гайките на колана си, с издадени агресивно напред устни и корем. Ключовете на колана му се люлееха и дрънчаха. Изглеждаше бесен.
Докато Смитбак се измъкваше през най-близкия изход, имаше усещането, че откраднатите документи ще прогорят дупка в подплатата на сакото му.
VI. Стара тъмна къща
Първа глава
След като се измъкна на улицата, Смитбак се мушна в Сентръл парк през вратата откъм Седемдесет и седма улица и се настани на пейка до езерото. Ярката есенна утрин вече преминаваше в топъл ден от циганското лято. Пое дълбоко дъх и си помисли отново за това какъв блестящ репортер беше. Брайс Хариман не би се докопал до тези документи, дори ако разполагаше с година време и с подкрепата на всичките индустриалци и магнати, които му бяха под ръка. С радостно предчувствие извади трите листа от джоба си. Лекият мирис на прах го удари в ноздрите, когато светлината се спусна върху първата страница.
Беше старо копие под индиго, избеляло и трудно за четене. Най-отгоре беше изписано:
Заявителят е помолен да обясни накратко пред комитета целта на заявлението си:
Заявителят е помолен да съобщи научната си квалификация, получените степени и оценки със съответните дати:
Заявителят е помолен да съобщи постоянния си адрес и друга квартири в Ню Йорк, ако има такива:
Заявителят е помолен да заяви списък на публикациите и да предложи копия на поне две от тях за преглед от комитета.
Смитбак прелисти страниците и осъзна с безгранично огорчение, че бе пропуснал точно тази.
