от удоволствие. — Определено е насърчила интереса му към прераждането, към чудодейните лекарства и тям подобни глупости.
— А какво си чула за изчезването му?
— Станало е, когато е бил на двайсет и една години и вече бил влязъл във владение на наследството си. Но „изчезване“ не е най-точната дума, нали разбираш — бил помолен да напусне дома. Поне на мен така ми казаха. Той започнал да говори за спасяването, за изцеляването на света — имайки предвид стореното от баща му, предполагам, — но останалата част от семейството не му хващали вяра. Години по-късно, когато братовчедите му се опитали да потърсят следите на парите, които наследил и отнесъл със себе си, той сякаш бил потънал вдън земя. Били ужасно разочаровани. Защото ставало въпрос за много пари, нали разбираш?
Пендъргаст кимна. Последва дълго мълчание.
— Имам един последен въпрос към теб, лельо Корнелия.
— Какъв е той?
— Въпросът е от морално естество.
— Морално естество. Колко любопитно. Да не би случайно да е свързан по някакъв начин с прачичо Антоан?
Пендъргаст не отговори директно.
— Последния месец издирвам един мъж. Този мъж пази една тайна. Много близо съм да открия местонахождението му и е въпрос само на време да се изправя срещу него.
Старицата не каза нищо.
— Ако спечеля битката — което никак не е сигурно, — мога да се изправя пред въпроса какво да правя с тайната му. Има вероятност да се наложи да взема решение, което може да има огромно въздействие върху човешкия род.
— И каква е тази тайна?
Пендъргаст сниши тона си до едва доловим шепот.
— Мисля, че е медицинска формула, която би позволила всекиму, който спазва определена диета, да удължи живота си най-малко със сто години, а може би и повече. Няма да избегне смъртта, но значително ще я отложи.
Последва кратка пауза. Очите на старата дама отново светнаха.
— Кажи ми, колко ще струва това лечение? Евтино ли ще е, или скъпо?
— Не знам.
— И колцина още ще имат достъп до тази формула, освен теб?
— Ще бъда само аз. Ще разполагам с много малко време, може би само секунди, за да реша какво да правя с нея, след като попадне в ръцете ми.
Последвалото мълчание се проточи с минути.
— И как е била разработена тази формула?
— Достатъчно е да кажа, че е струвала живота на много невинни хора. Отнети по рядко жесток начин.
— Това добавя ново измерение на проблема. Отговорът обаче е съвсем ясен. Когато тази формула попадне в ръцете ти, трябва да я унищожиш мигновено.
Пендъргаст я изгледа озадачен.
— Сигурна ли си? Нали към това се е стремила медицината още от зараждането си?
— Има едно старо френско проклятие: нека се сбъднат най-лелеяните ти желания. Ако това лечение е евтино и достъпно за всички, то ще унищожи света чрез свръхпренаселеност. Ако е скъпо и достъпно само за богатите, ще предизвика бунтове, войни, нарушаване на социалния мир. И в двата случая ще доведе до човешко страдание. Какъв е смисълът да се живее дълго, а животът да премине в бедност или нещастие?
— Ами какво ще кажеш за неизмеримото увеличение на мъдростта, до което ще доведе това откритие, ако се вземат предвид стоте или може би двеста години допълнително учене и изследвания, отпуснати на един блестящ ум? Помисли си, лельо Корнелия, какво биха могли да направят за човечеството хора като Гьоте, Коперник или Айнщайн, ако бяха живели двеста години.
Старицата се изсмя презрително.
— Броят на жестоките и глупавите надхвърля хилядократно броя на мъдрите и добрите. Когато предоставиш на Айнщайн двеста години, за да усъвършенства науката си, същевременно ще дадеш на хиляда други двеста години, за да усъвършенстват жестокостта си.
Този път последвалото мълчание се проточи още повече. Доктор Остръм се размърда до вратата.
— Добре ли си, скъпи? — попита старата дама, след като се вгледа в Пендъргаст.
— Да.
Той също се вгледа в тъмните, странни очи, пълни с толкова мъдрост и прозрение, колкото и с най- дълбока лудост.
— Благодаря ти, лельо Корнелия — рече той накрая, След това се изправи.
— Доктор Остръм?
Лекарят го погледна.
— Приключихме.
Втора глава
Къстър стоеше в кръга светлина пред писалището при входа на архива. От мрачните проходи между лавиците се носеха облаци прах, вдигнати: от продължаващото претърсване. Помпозният задник Бризбейн продължаваше да протестира зад гърба му, но Къстър не му обръщаше внимание.
Разследването, което започна толкова мощно, започна да буксува. Дотук хората му бяха открили удивително количество боклуци — стари карти, схеми, змийски кожи, кутии със зъби, отвратителни Бог знае какви органи, потопени в стогодишен спирт, — но нищо, което дори да приличаше донякъде на улика. Къстър беше предварително убеден, че след като влезе веднъж в архива, мозайката веднага ще се подреди; че с новооткритото си детективско умение ще направи веднага онази критично важна връзка, която всички досега бяха недогледали. Но дотук нямаше мозъчни атаки, нямаше никакви връзки. Пред очите му беше лицето на комисар Рокър — как го гледа скептично изпод свъсените си вежди. Усети как крайниците му се наливат с тежестта на зле прикривана неловкост. А и залата бе огромна — при това темпо щяха да са необходими седмици, за да бъде претърсена.
Юристът на музея вече говореше по-високо и Къстър си наложи да се вслуша в думите му.
— Това не е нищо друго, освен търсене на риба в мътна вода — редеше Бризбейн. — Не можете да влезете просто ей така и да обърнете всичко с главата надолу! — Посочи яростно сандъците за доказателства с надпис „Нюйоркско полицейско управление“ и към сбирщината от предмети във и около тях. — А и всичко това е собственост на музея!
Къстър разсеяно махна към заповедта, която Нойс държеше.
— Видяхте заповедта.
— Да, видях я, И тя не струва дори колкото хартията, върху която е написана. Никога не съм се сблъсквал с толкова мъгляви и общи формулировки. Възразявам срещу тази заповед и заявявам за протокола, че няма да позволя повече претърсване в музея.
— Да оставим на шефа ви доктор Колъпи да реши това. Някой да е успял да се свърже с него?
— Като юридически съветник на музея, аз съм упълномощен да говоря от името на доктор Колъпи.
Къстър прекръстоса ръцете си с мрачно изражение. От дъното на залата се чу нов трясък, някой извика, пак прозвуча шум, като че нещо бе раздрано. Скоро се появи полицай, понесъл препариран крокодил, от чийто прясно разрязан търбух се сипеше памук. Постави го в един от сандъците с доказателства.
— Какво, по дяволите, правят там вътре? — извика Бризбейн. — Ей, вие! Да, вие! Вие сте повредили този екземпляр!
Полицаят го изгледа с тъпо изражение, след което се затътри отново към редицата от лавици.
Къстър не каза нищо. Тревогата му нарастваше. Дотук не бяха стигнали доникъде и с разпитите на музейния персонал — все същите неща, които бяха установени и от предишното разследване. Това бе
