Кори подскочи, когато той изведнъж освети лицето й.
— Шерифе, сигурно нямате предвид моята помощничка, нали?
Последва заредено с гръмотевици мълчание. Кори го погледна и се запита каква ли бе играта му сега. Помощничка? Старите й подозрения се възродиха отново; следващия път сигурно ще поиска да му асистира и в гащите.
След малко заговори отново шерифът:
— Помощничка ли? Нима имаш предвид тази престъпничка до теб, на която предстои да й бъдат предявени обвинения в кражба втора степен, което, между другото в щата Канзас се смята за углавно престъпление?
— Точно нея имам предвид.
Шерифът кимна. А когато заговори, тонът му бе неестествено мек.
— Аз съм търпелив човек, Пендъргаст. И бих ти рекъл само това: всичко си има граници.
След последвалото мълчание, Пендъргаст каза:
— Госпожице Суонсън, бихте ли била така добра да подържите фенерчето, докато аз огледам задницата на кучето?
Запушила нос заради засилващата се воня, Кори взе фенерчето и го насочи в желаната посока, като усещаше, че застаналият зад нея шериф Хейзън гледаше толкова свирепо врата й, че направо косата й се накъдряше.
Пендъргаст се обърна, изправи се и постави длан върху рамото на шерифа. Онзи погледна ръката му и бе на път да се отърси от нея.
— Шериф Хейзън — произнесе Пендъргаст с неочаквано почтителен тон, — може да ви се струва, че съм дошъл тук, само за да ви дразня. Но мога да ви уверя, че всичко, което правя, си има своите добри основания. Много силно се надявам, че ще продължите да упражнявате това възхитително търпение, което вече демонстрирахте — към мен и моите необичайни методи — както и към моята необичайна помощничка — поне още известно време.
На шерифа изглежда му трябваше малко време да смели всичко това. След това заговори отново с едва — едва омилостивен тон:
— Не бих могъл да кажа откровено, че харесвам начина, по който работите по случая. Вие, момчетата от ФБР, изглежда винаги забравяте, че след като хванем престъпника, ние трябва и да го
— Ще я получи.
— И не забравяй какво впечатление ще направи на съдебните заседатели с тази червена коса и кучешката каишка на врата. Да не говорим за углавното престъпление в досието й.
— Ще минем по този мост, когато стигнем до него.
Шерифът го изгледа мрачно.
— Добре тогава. Ще ви оставя тук с песа. Не забравяй какво казах. Хайде, Тад. Трябва да звъним по телефоните.
След това се обърна, запали цигара и изчезна в царевиците, последван от помощника си. След като шумът от смачкани стебла утихна, над мястото на престъплението отново се възцари тишина.
Кори отстъпи няколко крачки назад, за да избяга от вонята.
— Агент Пендъргаст?
— Госпожице Суонсън?
— Какви бяха тези глупости с „помощничката“?
— От факта, че нарушихте заповедите ми и дойдохте тук, заключих, че ще приемете тази служба, след като проявявате интерес към обстоятелствената страна на престъпленията.
Да не би отново да я будалкаше?
— Просто не обичам да ме изоставят. Вижте, не знам съвсем нищо за детективската работа. Не мога да пиша на машина. Не мога да се справям с телефоните и съм сигурна, че не бих могла да стенографирам или да правя всичко онова, което правят помощничките.
— Няма да изисквам това от вас. Може да ви учуди, но аз вече съм мислил по въпроса и стигнах до заключението, че ще бъдете отлична помощничка. Трябва ми човек, който познава града, познава хората, тайните им, но който освен това и сам е аутсайдер, несвързан с никого. Не сте ли вие точно този човек?
Кори се замисли. Аутсайдер, несвързан с никого… Потискащо бе, но изглежда пасваше на описанието.
— Повишението е съпроводено с увеличение на възнаграждението до сто и петдесет долара дневно. Цялата документация е в колата, включително и оторизиран ограничен достъп до местопрестъпленията. Това означава да се подчинявате безпрекословно на заповедите ми. Повече никакви самоволни напускания на автомобила. Ще обсъдим подробностите, свързани с новите ви отговорности по-късно.
— Кой ми плаща? ФБР ли?
— Ще ви плащам от собствения си джоб.
— Хайде, хайде, знаете, че не струвам толкова. Хвърляте си парите на вятъра.
Пендъргаст се обърна и я погледна и тя за сетен път бе поразена от силата, скрита зад тези сиви очи.
— Вече знам едно нещо: имаме си работа с изключително опасен убиец и нямам време за губене. Трябва да получа вашата помощ. Ако успеем да спасим и един живот, то каква ще е цената му?
— Да де, но как евентуално бих могла да помогна? Искам да кажа, че шерифът е прав. Аз съм просто една тъпа престъпничка.
— Госпожице Суонсън, не бъдете глупава. Споразумяхме ли се?
— Добре. Но „помощничка“ е началото и краят. Както казах и преди, не си въобразявайте разни други неща.
Той я изгледа.
— Моля?
— Вие сте мъж. Знаете за какво говоря.
Пендъргаст махна с ръка.
— Госпожице Суонсън, намеците, които правите са немислими. Ние идваме от два различни свята. Има огромна разлика между нас във възрастта, темперамента, възпитанието, произхода и относителните властови позиции — да не говорим за продупчения ви с обеца език. По мое мнение една подобна връзка, макар и да би могла да ни предложи значително разнообразие, би била съвсем неразумна.
Кори се почувства леко раздразнена от обяснението му.
— И какво толкова му има на продупчения ми език?
— Може би — нищо. Жените от племето Уимбу на Андаманските острови си продупчват лабиите и провесват от тях герданчета от раковинки. И когато вървят, раковинките подрънкват. Мъжете намират това за много привлекателно.
— Това е абсолютна лъжа!
Пендъргаст се усмихна.
— Значи не сте онзи културен релативист, за какъвто ви вземах.
— Вие сте абсолютно странна птица, нали го знаете?
— Алтернативата, госпожице Суонсън, изобщо не ми се нрави. — Той взе фенерчето от нея и освети отново кучето. — А сега, като моя помощничка, започвайте да ми разказвате чие куче е това.
Погледът й се върна с нежелание върху подутия труп.
— Това е Джиф. Принадлежеше на Анди, сина на Суийд Кейхил.
— Джиф носеше ли каишка?
— Да.
— Свободен ли се движеше?
— Повечето кучета в града се движат свободно, въпреки законите за водене на повод.
Пендъргаст кимна.
