Натюрморт с гарвани

това, а?

Взел е мотиката за своя опора — помисли си Лъдуиг, който продължаваше да записва бързо. — Дошъл е подготвен да направи скандал.

— При опрашването тя ще замърси и нашите ниви! Тези учени искат да дойдат тук и да се правят на богове с нашата храна, преподобни! Кога ще говорите за това!

А после прозвуча далеч по-истеричен глас, който надвика всички. Един стар мъж, кльощав като вейка, с огромна подскачаща адамова ябълка, при чиито движения бакенбардите му настръхваха като таралежи, се бе изправил и размахваше яростно юмрук към Уилбър. Беше старият Уит Боуърс, отшелникът, който се грижеше за градското сметище.

— Идва краят на света! Не виждаш ли, сляп глупако!

Суийд се обърна.

— Виж какво, Уит, нямах намерение да…

— Всички вие сте глупаци, ако не виждате това! Дяволът се разхожда между нас!

Гласът на мъжа бе пискливо висок, стържещ, режеше като с нож врявата.

— Самият дявол е влязъл в тази църква! Всички ли сте слепци? Не можете ли да го видите? Не можете ли да го подушите?

Пастор Уилбър бе вдигнал ръце и крещеше нещо, ала сухият му педантичен глас не можеше да се конкурира с всеобщата врява. Всички вече бяха скочили на крака. В църквата настана пълен хаос.

— Той е тук! — пищеше Уит. — Вгледайте се в съседа си! Вгледайте се в приятеля си! Вгледайте се в брат си! Не отвръщат ли на погледа ви дяволски очи? Хубаво гледайте! И внимавайте! Забравихте ли думите на Петър? „Бъдете трезви, бъдете нащрек; защото вашият противник, дяволът дойде като ревящ лъв и търси кого да разкъса!“

И други крещяха. Хората се тълпяха на прохода между пейките. Чу се вик и някой падна. Лъдуиг свали бележника си, надигна се да види. Зърна Пендъргаст, неподвижен като смъртта в сенчестия си ъгъл. До него бе Кори, която доволно се усмихваше. Шерифът крещеше и ръкомахаше. Тълпата изведнъж се люшна назад.

— Кучи сине! — извика някой. Последва рязко движение и плясъкът на улучил юмрук.

Боже мой, захващаше се бой, точно тук, в църквата. Лъдуиг бе зашеметен. С бележник в ръка се качи бързо върху една от пейките, за да има по-добра видимост. Рандъл Пенойър, приятел на Стот, се бе ступал с друг работник от кланицата.

— Никой не заслужава да умре така, сварен като прасе!

Чуха се още объркани викове и неколцина мъже се втурнаха да разтърват биещите се. Самият Ридър вървеше натам, крещеше и се опитваше да достигне до мястото на схватката. Шериф Хейзън също си пробиваше път в прохода, досущ като булдог — с наведена глава. Лъдуиг видя как той падна върху Бърта Блодгет, надигна се отново с потъмняло от ярост лице. Ужасени гласове отекваха от куполообразния таван. Хората отзад отвориха вратите и заизлизаха като объркана тълпа.

Една пейка се преобърна и предизвика уплашените писъци на жена.

— Не и в Божия дом! — крещеше Уилбър, опулил очи.

Но над всички се носеше апокалиптичният писък на Уит, който продължаваше с предупрежденията си:

— Погледнете в техните очи и ще видите! Вдишайте въздуха и ще усетите мириса на сяра! Той е сръчен, но вие все пак ще го откриете! Да, ще го откриете! Убиецът е тук! Той е един от нас! Дяволът се е спуснал в Медисин Крийк и върви ръка за ръка с нас! Чухте го: дяволът с лице на дете!

Двадесет и девета глава

Кори Суонсън седеше в колата си под сянката на дърветата до едно завойче на реката, където Пендъргаст — по своя мистериозен маниер — я бе помолил да го откара. Току-що бе минало пладне и горещината бе задушаваща. Кори се размърда на седалката си, усещаше как по челото и по врата й избиват капки пот. Пендъргаст отново се държеше странно. Той просто се бе излегнал на счупената си седалка и бе затворил очи. Изглеждаше като заспал, ала Кори вече знаеше достатъчно, за да е наясно, че той не спеше. Мислеше. Но за какво? И защо тук? И за каквото и да мислеше, по дяволите, защо му бе нужен половин час, а и продължаваше?

Кори поклати глава. Той наистина бе странен тип. Приятно смахнат, но все пак смахнат.

Тя взе книгата, която четеше, намери подгънатата страница в началото на шеста глава и зачете:

„Хоризонтът се сливаше с небето — синьо върху още по-синьо и сякаш мамеше кораба на юг, все по на юг…“

Тя отново затвори книгата и я остави. Не беше лоша, но й липсваше силата на оригинала. А може би съзнанието й просто бе заето с друго. Като например — с видяното в църквата.

Майка й не ходеше на църква, а и Кори бе влизала в нея само няколко пъти. Но въпреки това бе наясно, че никой от града, независимо колко пъти е стъпвал в лютеранския молитвен дом, не бе виждал никога, ама никога нещо подобно. Целият град сякаш се разпадаше. Онзи пастор Уилбър, който винаги когато я срещаше, извръщаше очи и свиваше устни в знак на неодобрение, се провали с гръм и трясък. Какъв самодоволен задник. Не можеше да сдържи отново усмивката си, когато образите заприиждаха в съзнанието й: шантавият стар Уит, който пищи за ада и проклятието, Естръм, размахал мотика, всички бягат назад и падат по стълбите, работниците от кланицата, които се биеха и преобръщаха пейките. Толкова пъти си бе представяла във фантазиите си как градът е изравнен от земетресение, как падат бомби, как огромни пламъци поглъщат всичко, размириците по улиците, училището — погълнато от бездънна бездна. И сега това донякъде се бе случило. Все още се усмихваше, ала усмивката сякаш бе застинала върху лицето й. Реалността далеч не беше толкова радостна.

Погледна към Пендъргаст и едва не подскочи. Той си седеше, изцяло буден и я наблюдаваше със светлите си котешки очи.

— Към „Касъл клъб“, ако обичате — каза тихо.

Кори бързо се съвзе.

— Защо?

— Научих, че шериф Хейзън и Арт Ридър ще обядват там с доктор Чонси. Както знаете, Чонси ще обяви утре кой град ще получи опитното поле. Няма съмнение, че Хейзън и Ридър ще направят последен опит да класират Медисин Крийк. Тъй като Чонси напуска района утре, има няколко въпроса, които бих искал да му задам преди това.

— Да не мислите, че и той е замесен?

— Както казах, държа доколкото това е възможно дедуктивните си способности в покой и ще ви посъветвам и вие да сторите същото.

— Наистина ли мислите, че ще са там? Искам да кажа — след случилото се преди малко в църквата.

— Чонси не беше в църквата. Възможно е да не знае нищо за станалото. Но и без друго шериф Хейзън и господин Ридър ще искат да изиграят едно перфектно шоу на нормалност. Да го насърчат, ако е необходимо.

— Окей — рече Кори и включи гремлина на задна скорост. — Вие сте шефът.

Макар че това я дразнеше силно, Кори караше с позволената скорост, когато Медисин Крийк се показа иззад царевиците. В следващия миг вече спираха на огромния паркинг на игрището за боулинг. Беше почти пусто, забеляза тя — ала това си беше Медисин Крийк и пустотата бе норма.

Пендъргаст й даде знак да върви пред него, двамата минаха покрай игрището и се отправиха към стъклената фасада на „Касъл клъб“. Чонси, Ридър и Хейзън седяха край обичайната маса на Ридър. В заведението нямаше други посетители. И тримата се вторачиха в тях при влизането им.

Хейзън се надигна, закрачи бързо и ги пресрещна в средата на ресторанта.

— Пендъргаст, сега пък какво има? — рече той тихо. — Намираме се по средата на важна бизнес среща.

— Шерифе, много съжалявам, че прекъсвам обяда ви — отвърна меко агентът. — Искам да задам няколко въпроса на доктор Чонси.

— Не му е сега времето.