желание да им угоди. — Какво се е случило? Да не би някой да е извършил престъпление?
Пендъргаст се наведе напред, възприемайки поверителен маниер:
— Всъщност, да.
Очите й се разшириха.
—
Жената зяпна и сложи ръка пред устата си.
— Къде? Тук?
— Ню Йорк сити.
— Да не е бил синът на госпожа Фиъринг?
— Имате предвид Колин Фиъринг?
Д’Агоста погледна Пендъргаст.
Пендъргаст се изправи и намести вратовръзката си.
— Познавате ли добре Колин?
— Всъщност не.
— Но е идвал редовно, нали? Миналата седмица, например?
— Не мисля. — Жената взе книгата за регистрации и я прелисти. — Не.
— Трябва да е било тогава по-миналата седмица. — Пендъргаст се наведе да погледне в книгата.
Жената продължи да прелиства, а сребристите очи на Пендъргаст минаваха бързо по страниците.
— Не. За последен път е идвал… през февруари. Преди осем месеца.
— Наистина?!
— Вижте сам. — Тя обърна книгата така, че Пендъргаст да може да я види. Той огледа надрасканите набързо подписи и започна да прелиства обратно към началото на книгата, докато очите му се спираха върху всяка страница. Най-накрая се изправи.
— Изглежда не е идвал често.
— Никой не идва често.
— А дъщеря й?
— Дори не знаех, че има дъщеря. Никога не е идвала.
Пендъргаст сложи любезно ръка върху масивното й рамо.
— В отговор на въпроса ви, да, Колин Фиъринг е мъртъв.
Тя спря, очите й се разшириха още.
— Убит ли е бил?
— Още не знаем подробностите за смъртта му. Значи никой не е уведомил майка му?
— Никой. Не мисля, че някой тук знае. Но… — Тя се поколеба. — Не сте дошли да й кажете, нали?
— Не точно.
— Не мисля, че трябва да го правите. Защо да съсипвате последните няколко месеца от живота й? Имам предвид, той така и така рядко идваше и никога не стоеше дълго. Няма да й липсва.
— Какъв беше той?
Тя направи физиономия.
— Във всеки случай не бих искала такъв син.
— Наистина? Моля ви, обяснете.
— Груб. Противен. Викаше ми Голямата Берта. — Тя се изчерви.
— Възмутително! А как е името ви, скъпа моя?
— Джо-Ан. — Тя се поколеба. — Няма да кажете на госпожа Фиъринг за смъртта му, нали?
— Много сте състрадателна, Джо-Ан. А сега може ли да видим госпожа Фиъринг?
— Къде е тази санитарка? — Тя тъкмо се канеше да натисне бутона отново, когато взе друго решение. — Ще ви заведа лично. Елате с мен. Държа да ви предупредя: госпожа Фиъринг е много луда.
— Луда — повтори Пендъргаст. — Разбирам.
Жената се отлепи с усилие от стола си, горяща от желание да помогне. Те я последваха по дълъг, мъждиво осветен коридор, покрит с линолеум, изпълнен с още по-неприятни миризми: човешки изпражнения, миризма на готвено, на повръщано. От всяка стая, покрай която минаха, се носеха различни шумове: мънкане, стенания, френетично говорене, хъркане.
Жената спря до една отворена врата и почука.
— Госпожо Фиъринг?
— Махай се — долетя немощният отговор.
— Едни джентълмени искат да ви видят, госпожо Фиъринг! — Джо-Ан се опита да извади ясен, предвзет глас.
— Не искам да виждам никого — дойде отговорът отвътре.
— Благодаря, Джо-Ан — каза Пендъргаст с възможно най-любезния си глас. — По-нататък ще се справим сами. Вие сте едно съкровище.
Те пристъпиха вътре. Стаята беше малка, с минимум мебели и лични принадлежности. Беше доминирана от едно болнично легло, което се намираше в центъра на покрития с изтъркан линолеум под. Пендъргаст пъргаво се плъзна в един стол до леглото.
— Махай се — каза жената отново със слаб глас и без всякакъв опит за убеждаване. Тя лежеше в леглото. Несресана, накъдрена снежнобяла коса ограждаше главата й като ореол, а някога сините й очи, сега бяха почти бели; кожата й бе толкова тънка и прозрачна, като пергамент. Д’Агоста виждаше лъскавата извивка на черепа й под разпиляната коса. Мръсни чинии от миналия преди часове обяд стояха на камара върху една болнична маса на колелца.
— Здравейте, Гладис — каза Пендъргаст и взе ръката й. — Как сте?
— Отвратително.
— Може ли да ви задам един личен въпрос?
— Не.
Пендъргаст стисна ръката.
— Спомняте ли си първото си мече?
Избелелите очи го погледнаха с неразбиращо изражение.
— Вашето първо плюшено мече. Помните ли?
Бавно, учудено кимане.
— Как му беше името?
Дълга тишина. След което тя заговори.
— Моли.
— Хубаво име. Какво се случи с Моли?
Поредна пауза.
— Не знам.
— Кой ви подари Моли?
— Татко. За Коледа.
Д’Агоста видя проблясък на живот в тези угаснали очи. Не за пръв път се учудваше какво цели Пендъргаст с такива странни въпроси.
— Колко ли сте се радвали на този чудесен подарък — каза Пендъргаст. — Разкажете ми за Моли.
— Беше направено от съшити ведно къси чорапи, натъпкани с парцали. Имаше нарисувана папийонка. Обичах това мече. Нощем спях с него. Когато беше до мен, се чувствах в безопасност. Никой не можеше да ми стори нищо. — Сияйна усмивка озари лицето на старата жена, от очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите.
Пендъргаст бързо й предложи книжна кърпичка от пакетче, което измъкна от джоба си. Тя я взе, попи очите си и издуха носа си.
— Моли — повтори след това с далечен глас. — Какво не бих дала да прегърна онова глупаво парцалено мече отново. — Очите й за пръв път се фокусираха върху Пендъргаст.
— Кой сте вие?
— Приятел — отвърна агентът. — Просто минах да си побъбрим. — Той се надигна от стола.
— Трябва ли вече да тръгвате?
— Боя се, че да.
