че е мъртъв? Да, доволен съм, благодаря. — Той примигна.
— Вие… — започна Д’Агоста.
— Въпросът е — Клайн отново извиси глас над него, — че
— Можем да ви приберем — каза Д’Агоста. — Можем да го направим още сега.
— Разбира се, че можете. А аз ще си мълча, докато не дойде адвокатът ми и след това ще си тръгна.
— Можем да ви обвиним за предполагаемо престъпление.
— Блъфирате, лейтенант.
— Писмото си е чиста заплаха.
— Мога да отговоря за всичките си действия по време на убийството. Най-изтънчените юридически мозъци в окръга са проверявали това писмо. В него няма нищо осъдително, за което да се хванете.
Д’Агоста се ухили.
— По дяволите, Клайн, можем обаче малко да се позабавляваме, да ви изведем надолу по стълбището, след като предупредим пресата.
— Всъщност това би било отлична реклама. Ще се върна в офиса си след час, вие ще изпаднете в неловко положение, а враговете ми ще видят, че съм недосегаем. — Клайн се усмихна отново. — Не забравяйте, лейтенант: бях квалифициран програмист. Работата ми се състоеше в това да пиша дълги, сложни програми, в които съвършената логика беше от първостепенно значение. Това е първото, което научавате като програмист, най-същностното. Да премислите всичко, както напред, така и в обратна посока. Да се уверите, че сте се подсигурили за всякакви неочаквани изходи. И да не оставяте дупки. Нито една.
Д’Агоста усети, че пламва. В огромния офис настъпи тишина. Клайн седеше, скръстил ръце, и го гледаше.
— Нефункционално — каза Д’Агоста. Поне бе изтрил онази самодоволна усмивка от дребното лице на този мръсник.
— Извинете? — вдигна вежди Клайн.
— Ако не бях толкова отвратен, можех дори да изпитам съжаление към вас. Единственият ви начин на действие е да размахвате пачки и да се перчите с власт, да тормозите и да насилвате. Това не ви ли се струва нефункционално? Не? Да опитаме тогава друга дума: покъртително. Онова момиче във външния офис — кога планирате да я изхвърлите, като я замените с модела на годината?
— Ритни се отзад — долетя отговорът.
Д’Агоста се изправи.
— Това е заплаха за насилие, Клайн. Срещу полицейски служител. — Той сложи ръце върху белезниците. — Мислите се за много умен, но прекрачихте границата.
— Ритни се отзад, Д’Агоста — прозвуча отново гласът.
Д’Агоста не разбра, че не е на Клайн. Гласът беше малко по-различен. И не идваше откъм бюрото: бе дошъл зад вратата в отсрещната стена.
— Какво е това? — попита той. Толкова се беше ядосал, че направо трепереше.
— Онова там ли? — отвърна Клайн. — О, това е Чонси.
— Изхвърлете го оттам. Веднага.
— Не мога да го направя.
— Какво? — произнесе Д’Агоста през стиснати зъби.
— Той е зает.
— Ритни се отзад — чу се гласът на Чонси.
— Зает?
— Да. Обядва.
Без да каже друго, Д’Агоста отиде до вратата и я отвори.
Оттатък се намираше малка стая, не по-голяма от килер. В нея нямаше нищо, освен една Т-образна пръчка на височината на гърдите — и на нея се мъдреше голям розово-оранжев папагал. В ноктите си стискаше бразилски орех. Той го погледна кротко, свенливо скрил масивния си клюн в перушината на бузите си, качулката на главата му леко се изправи, сякаш въпросително.
— Лейтенант Д’Агоста, запознайте се с Чонси — с издевателска сериозност каза Клайн.
— Върви по дяволите, Д’Агоста — изкрещя папагалът.
Д’Агоста пристъпи напред. Птицата нададе пронизителен крясък и изпусна ореха, като размаха широките си крила и поръси Д’Агоста с перушина.
— Вижте сега какво направихте — укоризнено произнесе Клайн. — Развалихте му обяда.
Д’Агоста отстъпи още една крачка назад, дишайки тежко. Внезапно осъзна, че не може да направи нищо, абсолютно нищо. Клайн не беше нарушил закона. Какво щеше да направи, да закопчее в белезници качулатото какаду и да го замъкне в центъра на града? Щеше да стане за смях в управлението. Дребният никаквец наистина бе помислил за всичко. Той стисна силно писмото в ръката си. Чувството за безсилие бе мъчително.
— Откъде знае името ми? — промърмори той, докато изтръскваше перушината от сакото си.
— О, това ли — каза Клайн. — Виждате ли, Чонси и аз… ами-и-и-и… ви обсъждахме точно преди да дойдете.
Когато влязоха в асансьора на път към първия етаж, Д’Агоста погледна Пендъргаст. Специалният агент се тресеше в безгласен смях. Д’Агоста извърна поглед и се намръщи. Най-накрая Пендъргаст се успокои и прочисти гърлото си.
— Мисля си, скъпи ми Винсънт — каза той, — че май ще трябва да се сдобиеш с прословутата заповед за претърсване възможно най-бързо.
14.
Кейтлин Кид пресече и спря колата в предназначената само автобуси лента срещу Нюйоркския природонаучен музей. Преди да излезе, разтвори един брой на вчерашния „Уест Сайдър“ — с нейната статия и напечатаното й с едър шрифт име — върху таблото. Това, заедно с журналистическата й карта, можеше да помогне да избегне втори фиш за глоба в последните дни.
Тя бързо пресече Мюзиъм драйв, вдишвайки мразовития есенен въздух. Беше пет без петнайсет и, както бе предположила, голяма група хора излизаха целеустремено от една немаркирана врата на първия етаж на огромната постройка. Носеха чанти и служебни куфарчета — очевидно бяха служители, не посетители. Тя си проби път през тълпата и тръгна към вратата.
Отвъд нея лежеше тесен коридор, водещ към будката на охраната. Няколко души показваха в момента служебните си пропуски и тя видя как двамата скучаещи охранители им махат с ръка да влизат. Кейтлин разрови чантата си и измъкна журналистическия си пропуск.
Пристъпи напред и го показа на охранителя.
— Само за служители — отсече той.
— Аз съм от „Уест Сайдър“ — отвърна тя. — Пиша история на музея.
— Имате ли насрочена среща?
— Имам насрочено интервю с… — Тя погледна табелката върху гърдите на един куратор, който току-що влизаше в малкия охранителен пункт. Щяха да минат поне няколко минути, преди да стигне до офиса си.
— Доктор Прин.
— Момент. — Мъжът погледна в една книга със служебни телефони, вдигна слушалката и набра един номер. Отсреща не вдигна никой. Мъжът отправи сънливите си очи към нея:
— Не е стигнал. Трябва да почакате тук.
— Може ли да седна? — Тя посочи една пейка, отдалечена по-навътре в коридора.
Охранителят се поколеба.
