Вуду

бързо вдигна поглед, зърна движеща се фигура зад прозорчето. Имаше натрапчивото чувство, че някой току-що я е гледал.

Някой от нощните пазачи? Възможно беше. С тръпка на възбуда се запита дали ще докладват неоторизираното й присъствие. После поклати глава. Ако подозираха нещо, щяха да влязат и да я попитат директно. Иначе как биха знаели, че няма право да се намира тук? В крайна сметка пропускът й бе у нея, тя очевидно беше куратор. Сигурно умът й отново й играеше номера. Правеше го откакто… Нора отмести поглед от прозорчето. Може би полудяваше.

Звукът долетя отново и очите й неволно се стрелнаха към прозорчето. Този път видя тъмен силует на нечия глава на фона на мъждивата светлина, която леко се поклащаше. Силуетът притисна лице към стъклото и в този момент осветлението от лабораторията разкри чертите му.

Тя затаи дъх, примигна и се взря отново.

Беше Колин Фиъринг.

17.

Нора отскочи с вик. Лицето изчезна.

Тя усети, че сърцето й започва да бие учестено и да се блъска в гърдите й. Този път нямаше съмнение. Това не беше сън.

Тя се дръпна назад, оглеждайки се уплашено за място, където да се скрие. Наведе се зад лабораторната маса, без да може да си поеме въздух.

Не се чуваше никакъв звук. Лабораторията и коридорът оттатък бяха напълно тихи. Помисли си: Това е глупаво. Вратата е заключена. Той не може да влезе вътре. Мина една минута. Страхът, който я беше сграбчил, започна да се топи. На негово място нахлу безразсъдна ярост.

Тя бавно се изправи. Прозорчето остана празно.

Ръката й се плъзна по повърхността на масата, сграбчи огнеупорния градуиран цилиндър и го вдигна от поставката му. След това рязко го удари в ръба на поставката, превръщайки горния му край в назъбено острие от дебело стъкло. Бързо отиде до вратата и треперещите й пръсти се опитаха да наберат кода. Успя едва на третия път, отвори вратата и излезе.

От отсрещната чупка на коридора дойде звук на затваряща се врата.

— Фиъринг! — извика тя.

Затича напред с пълна сила и зави зад ъгъла. От двете страни на коридора се редяха врати, но само една беше близо до пресечката. Тя хвана бравата, установи, че е отключена и рязко я отвори.

Опипа стената, намери ключовете за лампите и с два удара на ръката си светна.

Пред нея лежеше стая, за която бе чувала, но никога не беше виждала, едно от легендарните музейни хранилища. Навремето тук се бе помещавала старата електроцентрала; сега огромното пространство съхраняваше музейната колекция от скелети на китове. Гигантските кости и черепи, някои с големината на градски автобуси, висяха на вериги от тавана; ако ги бяха разположили на пода, те биха се деформирали и счупили от собствената си тежест. Всеки от провесените скелети беше увит в полиетиленово покривало, което се спускаше като саван почти до пода. Въпреки редиците от флуоресцентни крушки на тавана, те съвсем не бяха достатъчни за такова голямо място и осветлението носеше призрачната атмосфера на подводница.

Тя се огледа за импровизирано оръжие. Отляво няколко от полиетиленовите покривала се люлееха, сякаш някой наскоро ги беше разместил.

— Фиъринг!

Гласът й отекна странно в пещерообразното подземие. Тя изтича към най-близките покривала и се пъхна между тях. Огромните скелети хвърляха странни сенки на смътната светлина и мръсните, втвърдени найлони образуваха подобна на лабиринт конфигурация от завеси, която й пречеше да вижда на повече от пет стъпки напред във всяка посока. Тя се задъхваше в смесица от напрежение и гняв.

Протегна ръка и дръпна една от найлоновите завеси настрана. Нищо.

Пристъпи напред, дръпна друга, след това трета. Сега полиетиленовите савани, които я заобикаляха, се люлееха лудо, сякаш гигантските скелети под тях възкръсваха за нов живот.

— Нещастник! Покажи се!

Шумолене — след което една сянка притича бързо към покривалото. Тя силно замахна напред с цилиндъра.

Нищо.

Внезапно усети, че не издържа повече и се втурна напред с вик, като удряше завесите една след друга, размахвайки бясно счупения градуиран цилиндър пред себе си, докато не се заплете в тежките найлони. След няколко минути истерията й премина, тя направи още няколко стъпки и се ослуша. Отначало единственото, което чу, беше собственото си накъсано дишане. Но след това различи съвсем отчетливо тътрене на крака от дясната си страна. Втурна се, замахна и удари, като се приготви да извика.

Изведнъж рязко спря. Гласът на разума започна да прониква под червената мъгла на яростта й. Това беше глупаво — много глупаво. Бе позволила на гнева да замъгли трезвата й преценка за опасността.

Спря и се ослуша отново. Стържене, бързо прелитаща сянка, ново разлюляване на полиетиленовите савани. Тя се обърна. После спря, облиза устните си, които внезапно бяха пресъхнали. В мъждивата светлина, заобиколена от безброй тежки, забулени скелети, се запита: кой беше преследвачът… и кой преследваният?

Гневът й се разсея изведнъж, заменен от нарастваща тревога, когато осъзна какво се бе случило. Фиъринг не би могъл да влезе при нея в заключената лаборатория. Заради това я бе измъкнал навън. А тя бе позволила да бъде подмамена в този лабиринт.

Внезапно един нож удари близкото найлоново покривало и в него зейна голяма дупка. През нея тръгна да преминава една фигура. Нора се извъртя рязко, удари я косо с нащърбения край на цилиндъра. Но фигурата изби импровизираното й оръжие с ножа си и запрати стъкления цилиндър на пода.

Тя отстъпи, като го гледаше ужасена.

Дрехите на Фиъринг бяха парцаливи, вонящи, втвърдени от засъхнала кръв. Едно живо око се взираше в нея; другото беше белезникаво, гледаше мъртво. Устата зееше отворена, разкривайки черни, проядени зъби. Косата му беше пълна с мръсотии и листа. Кожата имаше жълтеникав оттенък и миришеше на гроб. С влажен хъркащ звук той направи крачка напред да я удари, ножът — нож, който тя познаваше толкова добре! — направи блестяща дъга.

Нора се извъртя, оръжието профуча покрай нея, тя изгуби равновесие и падна на пода. Фигурата пристъпи, а тя вдигна едно голямо парче счупено стъкло и се дръпна назад.

Грозната уста срещу нея зейна още по-широко и издаде ужасен гъргорещ звук.

— Махай се от мен! — изпищя Нора настръхнала и размаха стъклото, докато се изправяше.

Фигурата се затътри напред, замахваше и удряше непохватно. Нора се дръпна, обърна се и затича през шумолящите завеси, проправяйки си път към дъното на хранилището. Със сигурност щеше да намери задна врата. Зад себе си чуваше как преследвачът й я гони, чуваше съсъка на ножа, докато той си прорязваше път между висящите от тавана кости.

Сссшшшхрруууггггннн… Фигурата издаваше отвратителни хъхрещи звуци, сякаш с мъка си поемаше накъсано дъх през влажна трахея. Нора изкрещя от ужас и гласът й отекна в коварния мрак.

Беше дезориентирана, не беше сигурна дали се движи в правилната посока. Намери се срещу полиетилените, задъхана, започна да се оплита в тях отново, най-накрая се хвърли на пода и запълзя бясно под шумолящите, разлюлени покривала. Беше се изгубила напълно.

Сссшшшхрруууггггннн… долетя ужасният, отвратително клокочещ звук зад нея.

Тя се изправи отчаяна под надвисналите отгоре скелети, протегна се и хвана едно китово ребро, след това се залюля нагоре, изпълзя в гръдния кош, сякаш той бе някаква чудовищна част от съоръжение на детска площадка. Катереше се бясно, изсъхналите кости се люлееха и потракваха една в друга, докато тя не достигна до най-горната част на гръдния кош. Тук един прорез между две ребра се оказа достатъчно голям, за да се промъкне през него. Разряза една дупка в найлоновото покривало с парчето стъкло, след това се