през дневната и влезе в спалнята.
Беше завършила работата си с PCR машината. Всяка от ДНК пробите, осигурени от Пендъргаст, беше мултиплицирана милион пъти и тя бе скрила епруветките в дъното на лабораторния хладилник, където никой нямаше да ги забележи. След това, когато й се отвори сгоден случай, ги премести в антропологичната лаборатория. Никой нямаше нищо против, че си беше тръгнала рано. Довечера щеше да се върне за втория и последен етап: проверката на гел електрофореза. Междувременно отчаяно се нуждаеше от сън.
Като пусна небрежно чантата си на пода, тя се хвърли на леглото и покри главата си с възглавници. Но въпреки, че лежеше неподвижно, сънят отказваше да дойде. Измина един час, измина втори и накрая тя се отказа. По-добре да си беше стояла в музея. Може би трябваше сега да се върне там.
Погледна към телефонния секретар: двайсет и две съобщения. Поредни изрази на съчувствие, без съмнение. Вече направо не издържаше. Тя с въздишка натисна бутона за прослушване и започна да изтрива всяко обаждане, щом доловеше нотка на загриженост в гласа на човека отсреща.
Седмото обаждане беше различно. Беше от репортерката в „Уест Сайдър“.
— Доктор Кели? Кейтлин Кид е. Питах се дали сте разбрали нещо повече за репортажите за животни, върху които Бил работеше. Прочетох онези, които е публикувал. Имат силно обвинителен тон. Любопитно ми е дали е знаел още нещо, което не е имал време да публикува — или може би нещо, което някой
Когато започна следващото съобщение, Нора натисна „стоп“ бутона. Гледа замислено апарата известно време. След това стана от леглото, върна се в дневната, седна на бюрото и включи лаптопа си. Не познаваше Кейтлин Кид, не вярваше особено на Кейтлин Кид. Но би работила и със самия дявол, ако той можеше да й помогне да проследи хората, които стояха зад смъртта на Бил.
Загледа се в екрана и си пое дълбоко дъх. След това бързо, преди да е премислила, влезе в личния акаунт на Бил в „Ню Йорк Таймс“. Паролата беше приета: акаунтът още не беше дезактивиран. Минута по- късно пред очите й се появи списък по азбучен ред на статиите, които беше написал през последната година. Като ги подреди хронологически, тя се върна няколко месеца назад, после започна да преглежда заглавията. Беше странно колко много от тях й звучаха непознато и тя изпита горчиво съжаление, че не се е интересувала повече от работата му.
Първата злободневна статия за принасянето на животни в жертва беше публикувана преди три месеца. Отнасяше се предимно до тайни жертвоприношения, извършвани съвсем не в далечното минало. Имаше други няколко статии: интервю с някой си Алигзандър Естебан, говорител на „Хора за Другите Животни“; разследващ материал върху борбата с петли в Бруклин. Най-накрая стигна до последната статия, публикувана преди две седмици, озаглавена „Жертвоприношенията на животни — все по-близо до домовете на манхатънчани“.
Тя изтегли текста и погледът й мина по него бързо, спирайки се по-дълго на един параграф:
Най-упоритите истории за жертвоприношения на животни идват от Инууд, най-северното предградие на Манхатън. Голям брой оплаквания са били подадени в полицията и агенциите за грижа за животните от кварталите Индиан роуд и Западна 214-а улица. Обитателите им се оплакват, че са принудени да слушат звуци на измъчвани животни. Тези крясъци, които обитателите описват като издавани от кози, пилета и овце, според слуховете идват от една незаконна сграда на църква в центъра на изолирана общност в Инууд Хил Парк, позната като „Вилата“. Опитите да се разговаря с обитатели на Вилата и с водача на общността, Етиен Босонг, се оказаха неуспешни.
С това откритие изглежда Бил си беше запазил подкрепата на вестника за по-нататъшно разследване, защото статията завършваше с курсивирана бележка:
Нора се облегна назад. Сега, като се замисли, си спомни как Бил се прибра една вечер преди седмица и нещо; радваше се по повод някакъв незначителен успех, който бе постигнал в разследването на жертвоприношенията.
Може би успехът не е бил толкова малък, все пак.
Тя се намръщи. Беше точно по времето, когато бяха започнали да се появяват странните малки артефакти в пощенската им кутия и зловещите шарки, изрисувани в праха отвън пред входната им врата. Като затвори списъка с подредените по азбучен ред статии, тя отвори управляващия информационната програма на Бил софтуер, търсейки бележките, които той винаги пазеше за бъдещи статии. Намери точно това, което й трябваше.
Да се концентрирам върху Вилата — като продължа в следваща статия. Има ли наистина жертвоприношения на животни? Трябва да се провери — не само голословни твърдения. Да видя със собствените си очи.
Подробно интервю с Пизети. Други съседи, които са се оплаквали? Да насроча втори разговор с Естебан, човека, който се занимава с правата на животните? Местното сдружение РЕТА и т.н.
Откъде се снабдяват с животни?
Каква е историята на Вилата? Кои са те? Да се провери архива на „Таймс“ за предисторията/историята на Вилата. Добър претекст: слухове за зомбита/култове и т.н.
Възможно заглавие на статията: „Вилата на дявола“. Не, „Таймс“ няма да се съгласят.
Първа годишнина от сватбата — да не забравя да резервирам маса в „Кафенето на художниците“ & билети за „Мъжа, който дойде за вечеря“ за уикенда!!!
Това последно изречение беше толкова неочаквано, до такава степен извън контекста на другите, че в следващия миг Нора усети как в очите й напират горещи сълзи. Тя веднага затвори програмата и стана от стола.
Прекоси дневната веднъж, след това погледна часовника си: четири и петнайсет. Можеше да хване метрото на 96-а и Сентръл Парк Уест и да бъде в Инууд след четиридесет минути. Като включи нова програма на компютъра, тя натрака бързо нещо на клавиатурата, погледна екрана, след това пусна текста да се принтира. Отиде в спалнята и вдигна чантата си от пода; хвърли бърз поглед наоколо, след което се насочи към входната врата.
Само преди четвърт час се беше чувствала объркана, носеща се по течението. А сега внезапно установи, че е изпълнена с непоколебима воля и целеустременост.
20.
Д’Агоста беше довел целия отдел — дванайсет въоръжени и униформени офицери — и асансьорът се напълни докрай. Той натисна копчето за трийсет и седмия етаж, после се обърна към светещия дисплей над вратите. Чувстваше се спокоен и хладнокръвен. Не, това беше погрешно: чувстваше се студен. Леденостуден.
Вярваше, че в основата си е честен и добър човек. Ако някой се отнасяше към него дори с минимално уважение, той отвръщаше със същото. Но когато някой се държеше като задник, тогава беше друго. Лукас Клайн беше задник — отличен, първокласен тъп задник. И сега щеше да научи колко лоша идея е било да вбеси ченге.
Той се обърна към подчинените си.
— Не забравяйте брифинга. Направете го по правилата. Работете в екипи по двама — не искам никакви
