Вървеше по-добре, отколкото бе предполагал: предвид обстоятелствата, пресата изглеждаше овладяна, едва ли не почтителна. Той кимна към друга вдигната ръка.
— А какво ще кажете за обиска в офиса на Клайн? Той заподозрян ли е?
— В този момент не е заподозрян. — Д’Агоста избягваше да гледа Рокър. Исусе, как медиите винаги научаваха всичко?
— Тогава защо е бил обискът?
— Съжалявам, не мога да се впускам в този аспект на разследването.
Той понечи да посочи към друг репортер, но внезапно един глас се открои над другите. Д’Агоста се обърна намръщен. Един мъж стоеше почти отпред: висок, с вид на човек, завършил скъпо частно училище, с къса жълтеникавочервена коса, рипсена вратовръзка и трапчинка на брадичката, в която можеш да паркираш камион.
— Искам да знам какъв
— Моля? — произнесе след малко той.
— Аз съм Брус Хариман — продължи мъжът. — От „Таймс“. Член на нюйоркското дружество на журналистите — моят добър приятел Бил Смитбак — е бил брутално убит. Измина една седмица. Така че нека го кажа по друг начин: защо има толкова малък напредък по случая?
Сред тълпата се понесе ропот. Няколко глави кимнаха в съгласие.
— Всъщност напредък има. Очевидно не съм свободен да се впускам във всички подробности. — Д’Агоста знаеше колко неубедително прозвуча, но това бе най-доброто, което можеше да направи.
Само че Хариман не му обърна внимание.
— Това беше нападение над журналист за това, че си върши работата — каза той с чувство. — Нападение срещу нас, срещу нашата професия.
Одобрителният шепот се засили. Д’Агоста понечи да извика друг, но Хариман отказа да млъкне.
— Какво става във Вилата? — повиши глас той.
— Както казах, няма доказателства, че Вилата е намесена…
Хариман го прекъсна.
— Защо са им позволили открито да измъчват и убиват животни? А може би дори не само животни? Лейтенант, сигурно знаете, че много нюйоркчани си задават същия въпрос:
Изведнъж тълпата се разкрещя — питаха, жестикулираха, лицата им бяха гневни. И когато един след друг станаха на крака, Хариман седна със самодоволно изражение на патрицианското си лице.
31.
Ролсът мина през голяма бяла порта и продължи по калдъръмената алея, която се извиваше сред древни дъбове, преди да се отвори внезапно към голямо имение, заобиколено от допълнителни постройки: конюшня, белведере, зимна градина и голям хамбар с червен покрив, изграден върху основа от стар камък. Отвъд, една обширна, грижливо поддържана ливада водеше към водите на Лонг Айлънд Саунд, проблясващи на утринната светлина.
Д’Агоста подсвирна.
— Исусе, не му е зле!
— Настина. А дори не можем да видим къщата на пазача, летището за хеликоптери и рибния развъдник от мястото, на което сме.
— Припомни ми отново защо сме тук — каза Д’Агоста.
— Господин Естебан е един от хората, които са се оплаквали най-много от Вилата. Любопитен съм да чуя неговото мнение за мястото от първа ръка.
При един знак от Пендъргаст Проктър спря колата пред хамбара. Вратите му бяха широко отворени, и без да каже и дума, агентът излезе бързо от Ролса и изчезна във вътрешността на постройката.
— Хей, къщата е насам… — Д’Агоста се запъна. Той се огледа неспокойно. Какво, по дяволите, беше измислил този път Пендъргаст?
Чу звук от цепене на дърва. Шумът спря и миг по-късно иззад бараката за дърва се показа един мъж с брадва в ръка. В същото време Пендъргаст изникна от тъмнината на хамбара.
Мъжът се приближи без да изпуска брадвата.
— Изглежда, че попаднахме тук на истински Пол Бъниън16 — промърмори Д’Агоста, когато агентът се присъедини към него.
Мъжът беше висок, с къса прошарена брада, дълга коса, която стигаше до под яката му и плешивина на върха на главата. Въпреки испанската фамилия, изглеждаше като англичанин — всъщност, с изключение на прическата, можеше да мине спокойно за ходеща реклама на „Лендс Енд — магазини за облекло“, стегнат в спретнато изгладен войнишки камуфлажен клин, карирана риза, с работни ръкавици — жилав и в отлична физическа форма. Той изтупа няколко дървени стърготини от ризата си, преметна брадвата на рамо и свали едната си ръкавица да се ръкува с тях.
— Какво мога да направя за вас? — попита той. В мелодичния му глас не се усещаше и следа от акцент.
Пендъргаст показа значката си.
— Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване. Лейтенант Винсънт Д’Агоста, НПУ, отдел „Убийства“.
Очите се присвиха, устните се стегнаха, докато мъжът внимателно разглеждаше значката. Най-после той вдигна поглед и го плъзна по Ролса.
— Хубави коли карате там.
— Бюджетът е орязан — отвърна Пендъргаст. — Всеки прави най-доброто, каквото може.
— Така е.
— Вие ли сте Алигзандър Естебан? — попита Д’Агоста.
— Същият.
— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, ако не възразявате.
— Имате ли съдебна заповед?
— Търсим някой да ни помогне за убийството на Уилям Смитбак, журналиста от „Таймс“ — каза Пендъргаст. — Бих го счел за услуга, ако отговорите на въпросите ни.
Мъжът кимна, поглади брадата си.
— Познавах Смитбак. Ще направя каквото мога, за да помогна.
— Вие продуцирате филми, така ли е? — попита Пендъргаст.
— Правех го. Напоследък прекарвам повечето от времето си във филантропски занимания.
— Видях статията за вас в „Мадмоазел“. Онази, в която ви наричат „модерният Де Мил“.
— Историята е моя страст. — Естебан се засмя с фалшива скромност. Не се получи.
Д’Агоста внезапно си спомни: Естебан беше онзи тип, който направи сензационните, евтини исторически филми. Беше ходил с Лора Хейуърд да гледа последния, „Бягство“ — за прочутото бягство на трийсет и трима затворници в началото на шейсетте години. Нито той, нито Лора го бяха харесали. Имаше и един друг, който той едва си спомняше: „Последните дни на Мария Антоанета“.
— Но повече ни интересува организацията, която ръководите. „Хора за Други Животни“ — така беше, нали?
Той кимна.
— ХДЖ, точно така. Въпреки че аз съм само говорител. Едно добре познато име, отдадено на каузата. — Той се усмихна. — Рич Плок е шефът.
— Разбирам. А вие сте се свързали с господин Смитбак във връзка със серията материали, които е планирал да напише за Вила Жирондел, известна като Вилата?
— Нашата организация винаги е проявявала загриженост към оплакванията за жертвоприношения на животни там. Това се прави от дълго време насам, но не се вземат никакви мерки. Свързах се с всички вестници, включително с „Таймс“, и най-накрая господин Смитбак ме потърси.
