— Кога беше това?
— Чакайте да видим… мисля, че беше около седмица или там някъде, преди той да публикува първата си статия.
Пендъргаст кимна, след това изглежда загуби интерес към задаването на въпроси. Д’Агоста се възползва.
— Разкажете ни за това.
— Смитбак ми се обади и се срещнахме в града. Бяхме събрали доста информация за Вилата — оплаквания от съседи, свидетелства на очевидци за това, че са били доставяни живи животни, фактури за продажби, такива работи — и аз му предадох копия от тях.
— Те съдържаха ли някакво доказателство?
— Много доказателства! Хората в Инууд чували, че от години там се измъчват и убиват животни. Градската управа не направила абсолютно нищо заради някои политически коректни идеи относно свободата на религиите или някакви такива глупости. Не ме разбирайте погрешно, аз съм изцяло за свободата на религиите — но не и ако това означава да се измъчват и избиват животни.
— Дали Смитбак си е създал някакви врагове, за които да знаете, след като е публикувал първата си статия за жертвоприношенията?
— Сигурен съм, че да, точно както и аз. Тези хора във Вилата са направо фанатици.
— Разполагате ли с точна информация за това? Нещо, което му е било казано, заплашителни обаждания по телефона, или имейли към вас или към него, нещо такова?
— Получих нещо веднъж в пощенската си кутия, някакъв амулет или нещо подобно. Изхвърлих го. Не знам дали е дошло от Вилата или не — въпреки, че пратката носеше клеймо от Горен Манхатън. Тези хора се поддържат. Една много,
Д’Агоста потътри крак по калдъръма, мислейки какво друго да попита. Мъжът не им беше казал нещо, което вече да не знаеха.
Пендъргаст внезапно заговори отново.
— Хубаво имение си имате тук, господин Естебан. Държите ли коне?
— Категорично не. Не одобрявам робството на животни.
— Кучета?
— Животните са предопределени да живеят на воля, а не да бъдат унижавани да служат на човека.
— Вегетарианец ли сте, господин Естебан?
— Естествено.
— Женен ли сте? Деца?
— Разведен, без деца. Но вижте…
— Защо сте вегетарианец?
— Убиването на животни за удовлетворяването на апетитите ни е неетично. Да не споменаваме вредата за планетата, разхищението на енергия, докато милиони умират от глад. Както и тази ваша отвратителна кола — съжалявам, не искам да ви обиждам, но няма оправдание за това да се возиш в кола като тази. — Устните на Естебан се изкривиха неодобрително и за миг неговото лице напомни на Д’Агоста една от монахините, която го удряше с линеала по ръката за това, че говори в час. Запита се как ли Пендъргаст ще приеме това, но лицето на агента остана напълно спокойно.
— Има доста хора в Ню Йорк сити, които практикуват религии, в които се допускат жертвоприношения на животни — Сантерия17, Странгити18 и други — каза агентът. — Защо се фокусирате върху Вилата?
— Защото са най-известните и от най-отдавна. Все отнякъде трябва да започнем.
— Колко хора членуват във вашата организация?
Естебан изглеждаше затруднен.
— Ами, Рич е човекът, който може да ви даде точния брой. Мисля, че сме няколкостотин души.
— Четохте ли последните статии в „Уест Сайдър“, господин Естебан?
— Да.
— Какво мислите?
— Мисля, че онази репортерка е напипала нещо. Както казах, тези хора са побъркани. Вуду, оби… Разбрах, че дори земята не е тяхна, че са един вид незаконни заселници. Градската управа трябва да ги изгони.
— И къде да отидат?
Естебан се изсмя кратко.
— Не ме интересува, да отидат по дяволите, ако искат!
— Значи смятате, че е окей да се измъчват хора, но не и животни?
Смехът секна в гърлото на Естебан. Той внимателно изгледа агента.
— Това е просто израз, господин…?
— Пендъргаст.
— Господин Пендъргаст. Свършихме ли?
— Не мисля.
Д’Агоста беше изненадан да чуе внезапната острота в гласа на Пендъргаст.
— Е, аз пък мисля.
— Вярвате ли във вуду, господин Естебан?
— Питате ме дали вярвам, че някои хора практикуват вуду, или дали вярвам, че магията наистина действа?
— И двете.
— Вярвам, че онези фанатици там, във Вилата, практикуват вуду. Дали вярвам, че съживяват мъртъвци? Кой знае? Не ме интересува. Просто искам да се махнат.
— Кой финансира организацията ви?
— Тя не е моя. Аз съм само неин член. Получаваме голям брой малки дарения, но ако трябва да кажем истината, аз съм главният поддръжник.
— Става въпрос за организация по член 501(c)(3) — освободена от данъци?
— Да.
— Откъде получавате вие парите си?
— Печелех добре във филмовия бизнес — но, честно да ви кажа, не виждам вас какво ви интересува. — Естебан свали брадвата от рамото си. — Въпросите ви изглеждат несвързани и безсмислени, господин Пендъргаст, и вече се уморих да отговарям на тях. Така че, бихте ли били така любезни да се качите обратно в скъпото си и усмърдяващо въздуха чудовище, и да се разкарате от имота ми?
— С най-голямо удоволствие. — Пендъргаст направи полупоклон и с лека усмивка на лицето се качи в Ролса, следван от Д’Агоста.
Когато тръгнаха обратно към града, Д’Агоста се размърда в седалката си и се намръщи.
— Какъв самодоволен позьор. Обзалагам се, че не се отказва от стек алангле, когато никой не го гледа.
Пендъргаст се беше загледал през прозореца, потънал в собствените си размисли. При тези думи се обърна.
— Виж ти, Винсънт! Наистина вярвам, че това е един от най-проникновените коментари, които съм те чул да правиш днес. — Той извади едно тънко контейнерче от стиропор от джоба на сакото си, свали капачката му и го подаде на Д’Агоста. Вътре имаше абсорбиращ тампон, сгънат на две, заедно с етикет, прикрепен към разкъсано парче от полиетиленова обвивка. Миришеше на гранясало месо.
Д’Агоста се дръпна и му го върна бързо.
— Какво е това, по дяволите?
— Намерих го в боклука в хамбара. Според този етикет някога е съдържало печено агнешко, по 19,99 долара за фунт.
— Не ме занасяй.
