изглеждаше много добре, сякаш се е бил. Подпухнало лице, може би с насинено око. Кожа със странен цвят, прекалено бледа. Освен това вървеше доста странно. Някак бавно.
— Кога беше последният път, когато го видяхте — преди този случай?
— Може би преди две седмици. Мислех, че е напуснал.
— Продължавайте.
— Той мина покрай мен и влезе в асансьора. Малко по-късно госпожа Кели се върна в сградата. Може би след пет минути. После той излезе. Неузнаваем. Беше покрит с кръв, държеше нож, залиташе, сякаш е бил ранен. — Москеа спря за момент. — Опитах се да го хвана, но той замахна към мен с ножа, след което се обърна и избяга. Тогава се обадих на полицията.
Пендъргаст плъзна ръката си с цвят на слонова кост по брадичката си.
— Предполагам, че когато сте настанявали човека в таксито — когато Фиъринг е дошъл — сте му хвърлили макар и кратък поглед.
— Хвърлих му даже доста
— Казахте, че лицето му е било подпухнало? Възможно ли е да е бил някой друг?
— Фиъринг живее тук от шест години. Отварял съм вратите на този кучи син по три-четири пъти на ден.
Пендъргаст направи пауза.
— А после, когато е излизал, лицето му е било покрито с кръв, предполагам.
— Лицето не. Никаква кръв по лицето, или може би съвсем малко. Кръв имаше по целите му ръце, по дрехите. По ножа.
Пендъргаст замълча за момент, после каза:
— Ами ако ви кажа, че тялото на Колин Фиъринг е намерено в река Харлем преди десет дни?
Очите на Москеа се присвиха.
— Тогава ще кажа, че грешите.
— Боя се, че не, господин Москеа. Идентифициран, аутопсиран.
Мъжът се изпъна с всичките си пет фута и три инча, гласът му придоби мрачна важност.
— Ако не вярвате, моля: погледнете записа. Мъжът на онази лента е Колин Фиъринг. — Той спря, хвърляйки на Пендъргаст предизвикателен поглед. — Не ме интересува някакво си тяло в реката. Убиецът е Колин Фиъринг.
— Благодаря ви, господин Москеа — кимна Пендъргаст.
Д’Агоста прочисти гърлото си.
— Ако се наложи да говорим отново с вас, ще ви се обадя.
Портиерът кимна, като гледаше подозрително Пендъргаст.
— Убиецът е Колин Фиъринг. Трябва да намерите този кучи син.
Те излязоха на улицата, студеният октомврийски въздух беше свеж и хрупкав след потискащото затворено пространство на апартамента. Пендъргаст посочи към Ролс Ройса „Сребрист призрак“, модел 59-а, сякаш случайно кацнал върху бордюра на тротоара, и Д’Агоста видя солидните контури на Проктър, шофьора на Пендъргаст, в седалката зад кормилото.
— Какво ще кажеш да направим една обиколка из града?
— Може. Вече е три и половина, и без това няма да мога да заспя тази нощ.
Д’Агоста се настани в тапицираното с ароматизирана кожа пространство и Пендъргаст се плъзна до него.
— Да хвърлим един поглед на записа от охранителната камера. — Агентът натисна копче върху облегалката за ръце и от тавана се спусна плосък екран.
Д’Агоста извади едно DVD от куфарчето си.
— Ето копие. Оригиналният запис е вече в управлението.
Пендъргаст го пъхна в плейъра. Миг по-късно фоайето на Уест Енд 666 подскочи върху екрана в едър план и лещата тип рибешко око обхвана пространството от асансьора до входната врата. В единия ъгъл се виждаше часът и отминаващите секунди. Д’Агоста гледаше — може би за десети път — как портиерът излиза с един от наемателите, както можеше да се предположи, за да спре такси. Докато беше навън, една фигура мина през вратата. Имаше нещо неизказано смразяващо в начина, по който вървеше — странно тромаво, почти неориентирано, с тежки стъпки, без следа от бързане. Новодошлият погледна веднъж към камерата с оцъклен поглед, като сляп. Беше облечен чудато, в обсипана с пайети одежда върху ризата си, в много цветове върху червен фон, със завъртулки, сърца и тракащи кости. Лицето му беше подпухнало и безформено.
Пендъргаст превъртя напред, докато в обсега на камерата влезе друг човек: Нора Кели, понесла кутия с торта. Тя отиде до асансьора и отново изчезна. Още едно бързо превъртане и после Фиъринг, който с безумен вид излезе от кабинката на асансьора, олюлявайки се. Дрехата му сега беше разкъсана и пропита с кръв, дясната му ръка стискаше масивен десетинчов леководолазен нож. Портиерът тръгна към него, опита се да го хване; вместо това Фиъринг замахна към него и излезе, тътрейки крака, през двойната врата; нощта го погълна.
— Нещастник — изръмжа Д’Агоста. — Иска ми се да разкъсам вътрешностите му, да ги опека и да натъпча устата му с тях.
Той погледна Пендъргаст. Агентът бе потънал в дълбоки мисли.
— Трябва да признаеш, лентата е дяволски ясна. Сигурен ли си, че тялото в река Харлем е било на Фиъринг?
— Сестра му е идентифицирала трупа. Имало няколко родилни петна, татуировки, които съвпадали. Патологът, който е обработил трупа, е надежден, макар и малко темерут.
— Как е умрял?
— Самоубийство.
Д’Агоста изсумтя.
— Няма ли други близки?
— Майка му е невменяема, в старчески дом. Друг няма.
— А сестрата?
— Върнала се е в Англия, след като е идентифицирала тялото. — Той млъкна, след което Д’Агоста го чу да мърмори полугласно: — Интересно, много интересно.
— Кое?
— Скъпи ми Винсънт, в един и без това вече объркан случай, има едно нещо в тази касета, което ми се струва особено объркващо. Забеляза ли какво прави той, когато влиза във фоайето за първи път?
— Какво?
— Поглежда към камерата.
— Знаел е, че е там. Живеел е в тази сграда.
— Точно така. — И агентът от ФБР изпадна отново в съзерцателно мълчание.
4.
Кейтлин Кид седеше в шофьорската седалка на нейния джип Тойота RAV4, крепейки сандвича си за закуска от метрото в една ръка и голяма чаша черно кафе в другата. Беше забола нос в списание „Венити Феър“, което лежеше подпряно на волана. Отвън сутрешният натоварен трафик по Уест 79-а стрийт бучеше с вой на клаксони и рев на двигатели в изнервящо остинато1.
Полицейското радио, сложено на таблото, пропука и Кейтлин погледна към него веднага.
— … 2527, обади се на 10–50 на ъгъла на Сто и осемнайсета и Трета…
Интересът й изчезна така бързо, както бързо пламна. Тя отхапа нова хапка от сандвича и прелисти страницата на списанието с върха на свободния си пръст.
Като репортер, отразяващ престъпленията в Манхатън, Кейтлин трябваше да прекарва много време в колата си. Престъпленията често се случваха на отдалечени ъгълчета на острова и ако човек познаваше пътя наоколо, можеше да избегне с колата си надземната част на метрото или воя на такситата. А радиото
