на полицейски честоти й помагаше в това да е сигурна, че е на пътя на най-интересните истории. Една голяма сензация — на това се надяваше тя. Една наистина голяма журналистическа сензация.
На седалката до нея клетъчният й телефон се обади. Тя го взе и го прилепи между брадичката и рамото си, изпълнявайки тройно жонглиране, включващо сандвич, телефон и кафе.
— Кид.
— Кейтлин, къде си?
Тя позна гласа. Лари Басингтън, писач на некролози в „Уест Сайдър“, ежедневно излизащ таблоид, в който те двамата работеха. Вечно се натъкваше на нея. Беше се съгласила да му позволи да й купи обяда, главно защото беше малко притеснена с финансите, а пари щеше да получи едва в края на седмицата.
— На терена — каза Кид.
— Толкова рано?
— Получавам най-страхотните обаждания на разсъмване. Точно тогава откриват труповете.
— Не знам защо толкова се натягаш — „Уест Сайдър“ не ти е „Дейли Нюз“. Хей, не забравяй…
— Изчакай една секунда. — Кид отново насочи вниманието си към полицейското радио.
— … Управлението до 3133, докладва за 10–53 на Бродуей 1579, моля отговорете.
— 3133 до Управлението, 10-4…
Тя го изключи и се върна на телефона.
— Извинявай. Какво казваше?
— Казвах да не забравиш за срещата ни.
— Това не е среща.
— Позволи ми да си помечтая, окей? Къде искаш да отидем?
— Ти черпиш, ти ще решиш.
Пауза.
— Какво ще кажеш за виетнамския на Трийсет и втора?
— Ъ-ъ-ъ, не, благодаря. Ядох там вчера и съжалявах цял следобед.
— Добре, ами в „Алфредос“?
Кид отново се заслуша в полицейското радио.
— … Съобщение, съобщение, тук 7477, относно убийство 10–29, обърнете внимание, че жертвата Смитбак, Уилям, е в момента на път за Патологията за аутопсия. Шефът напусна местопрестъплението.
— 10–4, 7477…
Тя едва не изпусна кафето си.
— По дяволите! Чу ли това?
— Какво да съм чул?
— Предава се по полицейския радиоканал. Имало е убийство. А аз познавам жертвата — Бил Смитбак. Това е онзи тип, който пише за „Таймс“ — срещнах го на конференцията на журналистите в Колумбия миналия месец.
— Откъде знаеш, че е същият?
— Колко души от тези, които познаваш, са с името Смитбак? Виж, Лари, трябва да тръгвам…
— Гледай ти, жалко за него. Ами сега… за обяда…
— По дяволите обяда. — Тя побутна телефона да го затвори с брадичка, остави го да падне в скута й и запали двигателя. Маруля, домати, зелена чушка и бъркани яйца се разлетяха, когато натисна амбреажа и се включи в трафика.
Беше работа за пет минути да стигне до Уест Енд авеню и Деветдесет и втора. Кейтлин беше експерт по градско движение и Тойотата й беше достатъчно очукана и с достатъчно драскотини, за да се притеснява, че една повече или по-малко има значение. Тя насочи колата точно срещу един пожарен кран — с малко късмет щеше да получи историята си и да си тръгне преди пътните ченгета да забележат нарушението. Ако пък не станеше, какво толкова, по дяволите, дължеше за глоби повече, отколкото струваше колата й.
Тя тръгна бързо надолу към пряката, като извади в движение дигитален магнетофон от джоба си. Отстрани на Уест Енд авеню 666 се виждаха паркирани в две редици патрулни коли, един Краун Вик без опознавателни знаци и линейка. Една кола на моргата току-що потегли. Две униформени ченгета стояха на горното стъпало пред входа на сградата, пропускайки вътре само живеещите тук, но на тротоара се бяха скупчили група любопитни и разговаряха шепнешком. Лицата им бяха притеснени и изопнати, сякаш — отбеляза наум иронично Кид — бяха видели призрак.
С отработена лекота тя се вмъкна в неспокойната, мърмореща група, вслушвайки се в няколко разговора едновременно, умело филтрирайки страничното бръщолевене и насочвайки се към онези, от които й се струваше, че може да научи нещо. Тя се обърна към един плешив, набит мъж с кожа с цвят на нар. Въпреки пронизващия студ във въздуха той се потеше обилно.
— Извинете ме — каза тя и се приближи към него. — Кейтлин Кид, журналистка. Истина ли е, че Уилям Смитбак е бил убит?
Той кимна.
— Репортерът?
Мъжът кимна отново.
— Трагедия. Беше приятен човек, носеше ми безплатни вестници. Колежка ли сте му?
— Работя в криминалния отдел на „Уест Сайдър“. Значи сте го познавали добре?
— Живееше надолу по коридора. Вчера го видях. — Той поклати глава.
Точно от това се нуждаеше.
— И какво точно се е случило?
— Стана късно миналата нощ. Някакъв тип с нож го намушка наистина лошо. Чух всичко. Отвратително.
— А убиецът?
— Видях го и го познах, живее в същата сграда. Колин Фиъринг.
— Колин Фиъринг. — Кид го повтори бавно за магнетофона.
Изражението на мъжа се промени в нещо, която тя не би могла да определи веднага.
— Вижте, точно в това е проблемът, обаче.
Кид се наведе при тези думи.
— Да?
— Изглежда Фиъринг е умрял почти преди две седмици.
— О,
— Открили тялото му да се носи по реката близо до Спайтън Дайвъл. Идентифицирали са го, направили са му аутопсия, всичко.
— Сигурен ли сте в това?
— Полицаите казали на портиера. После той го каза на нас.
— Не разбирам — сви рамене Кид.
Мъжът поклати глава.
— Нито пък аз.
— Но сте сигурен, че мъжът, когото сте видели миналата нощ, също е бил Колин Фиъринг?
— Без никакво съмнение, според мен. Питайте и Хайди, ето я тук, тя също го позна. — И той посочи една жена с уплашен вид, която стоеше до него. — Портиерът, той също го е видял. Борил се е с него. Ето го, сега излиза от сградата. — Мъжът посочи към вратата, от която излезе нисък, спретнат мъж с латино физиономия.
Кейтлин бързо взе имената им, както и други подробности. Можеше само да си представи каква уводна статия в „Уест Сайдър“ щеше да излезе от всичко това.
Започнаха да прииждат и други репортери, спускаха се като ястреби, спореха с ченгетата, които се бяха раздвижили и бяха започнали да гонят обитателите обратно в сградата. Тя стигна до колата и намери талон за глоба, пъхнат под чистачката.
Но не й пукаше. Беше намерила голямата си сензация.
5.
