— Адрес?
— Трийсет и трета и Западна Трийсет и пета улица №5, близо до Конгресния център „Джейвитс“. Излязох към един след полунощ. Този район на града е напълно безлюден през нощта и аз тръгнах на изток по трийсет и пета, когато осъзнах, че някой върви след мен. Обърнах се и видях някакъв скитник, пиян или може би дрогиран, облечен в дрипи, да залита. Не му обърнах особено внимание. Точно преди да стигна ъгъла на Десето авеню, го чух да тича след мен. Извърнах се и той ме удари по главата с един нож. Беше само страничен удар, слава богу. Човекът — или човекоподобното нещо — се опита да ме прободе отново с ножа. Но аз се поддържам в добра форма, освен това бях боксьор в колежа, така че парирах удара и го ударих аз. Силно. Той ми налетя пак, но този път бях готов и го прострях на земята. Той се изправи, грабна ножа и, залитайки, изчезна в нощта.
— Може ли да опишете извършителя? — попита Пендъргаст.
— Много подробно. Лицето му беше подпухнало. Беше облечен в дрипи, изцапани, може би с кръв. Косата му беше кестенява, мръсна и стърчеше… Издаваше един особен звук, като… — Естебан спря и се замисли. — Напомня вода, всмукана от канал. Висок, кокалест, слаб, тромав. На около трийсет и пет. Ръцете му бяха изцапани с нещо, което приличаше на засъхнала кръв.
— Можете ли да кажете в колко часа се е случило?
— Погледнах часовника си. Беше един и единадесет минути след полунощ.
— Някакви свидетели?
— Не. Вижте, лейтенант,
Д’Агоста изчака.
— От Вилата са излезли да ме хванат, след като повдигнах въпроса за жертвоприношенията на животни. Бях интервюиран от онзи репортер, Смитбак — след това беше убит. От някакво зомби, или от човек, облечен като зомби, според пресата. След това ме интервюира друг репортер, Кейтлин Кид —
— Зомбитата са по петите ви — повтори Д’Агоста с колкото е възможно по-неутрален тон.
— Вижте, не знам дали са истински или фалшиви. Въпросът е, че
Сега Пендъргаст, който беше необичайно мълчалив по време на тази тирада, се обади:
— Съжалявам за раната ви — каза той, като се наведе и загрижено огледа превръзката на Естебан. — Може ли…? — И започна да развива бинта.
— Не бих искал…
Но превръзката беше свалена. Под нея имаше няколкосантиметров разрез и няколко драскотини. Пендъргаст кимна.
— Късметлия сте, че ножът е бил остър и разрезът е чист. Натъркайте го с малко неоспорин и няма да остане белег.
— Късметлия? Чудовището едва не ме уби!
Пендъргаст превърза раната отново и се върна зад бюрото.
— Вече не е тайна защо ме нападна — каза Естебан. — Известно е, че аз планирах протестно шествие срещу жестокостите, извършвани във Вилата — бях получил разрешение за този следобед, което беше оповестено в пресата.
— Знам за това — кимна Д’Агоста.
— Очевидно се опитват да ме накарат да млъкна.
Д’Агоста се наведе напред.
— Имате ли някаква конкретна информация, която да свързва Вилата с този нападател?
— Дори идиот може да види, че всичко сочи към проклетата Вила! Първо Смитбак, после Кид, сега аз.
— Страхувам се, че изобщо не е очевидно — обади се Пендъргаст.
— Какво искате да кажете?
— Питам се защо не са нападнали вас първо.
Естебан го погледна враждебно.
— Как така?
— Вие сте бил подстрекателят от началото. Ако бях аз, щях веднага да ви убия.
— На умник ли се правите?
— Няма значение. Просто показвам очевидното.
— Тогава позволете ми на мен да покажа очевидното — че в Инууд са се настанили група касапи-убийци и че нито градът, нито полицаите правят нещо по въпроса. Е, те ще съжаляват, че са се захванали с
— Трябва да прочетете и да подпишете свидетелските си показания — каза Д’Агоста.
С раздразнено изражение и недоволно сумтене, Естебан изчака показанията му да се принтират, прочете ги набързо и се подписа. Тръгна към вратата, но се обърна и насочи показалец към тях. Ръката му трепереше от обида и гняв.
— Днес всичко ще се промени. Вече ми дойде до гуша от бездействие, както впрочем и на всички нюйоркчани.
Пендъргаст се усмихна, като допря пръст в челото си.
— Неоспорин, веднъж дневно. Прави чудеса.
45.
Д’Агоста и Пендъргаст стояха на ъгъла на 214-та улица и Сийман авеню и гледаха развитието на протестната акция. Д’Агоста беше изненадан от малкото присъстващи — бяха не повече от стотина души, може би дори по-малко. Хари Числит, заместник-кметът на района, се беше появил, но виждайки броя на хората, си беше тръгнал. Протестът течеше мирно, спокойно, почти заспало. Нямаше гневни викове, нямаше натиск срещу полицейските барикади, не хвърчаха нито камъни, нито бутилки.
— Прилича на реклама за каталог на L. L. Bean33 — каза Д’Агоста, примижавайки на светлината на яркия есенен ден.
Пендъргаст се беше облегнал на един електрически стълб със скръстени пред гърдите ръце.
— L. L. Bean? Тази търговска марка не ми е известна.
Процесията зави на ъгъла на Западна 214-та и се насочи към Инууд Хил Парк с плакати и скандиране. Начело крачеше Алигзандър Естебан, още с превръзка на челото, заедно с друг мъж.
— Кой е онзи до Естебан? — попита Д’Агоста.
— Ричард Плок — отвърна Пендъргаст. — Изпълнителен директор на „Хора за Други Животни“.
Д’Агоста огледа с любопитство мъжа. Плок беше млад, не повече от трийсетгодишен, женствен, бял и с наднормено тегло. Той стъпваше енергично с късите си крачета, размахвайки отстрани закръглените си ръце, с решително изражение на лицето. Дори облечен с риза с къси ръкави на хладния есенен въздух, той се потеше. Докато у Естебан имаше харизма, у Плок изглежда нямаше нищо. Освен това около него витаеше някаква аура на официалност и тържественост, което направи впечатление на Д’Агоста: очевидно това бе човек с непоклатима вяра в правотата на каузата, зад която стои.
Зад двамата лидери вървеше една редица от хора, държащи обширен транспарант:
Всички изглежда имаха своя собствена програма. Имаше плакати, обвиняващи Вилата за смъртта на Смитбак и Кид. Освен това протестиращите бяха събрани от кол и въже: вегетарианци, противници на използването на животински кожи за облекло, противници на дрогата, религиозни фанатици, които се
