— Нашият приятел изглежда е бил погребан с лицето надолу — каза Пендъргаст. Той разчисти около дръжката и скоро се показа ефес и ръждясало острие.
— С нож в гърба.
— Мислех, че е прободен в гърдите — каза Д’Агоста. Луната разкъса мъглата и той премести поглед от трапа към Пендъргаст. Лицето на агента беше много мрачно и бледо.
Работеха заедно, постепенно откривайки гърба на скелета. На светлината се показаха изгнили дрехи: чифт сбръчкани обувки около костите на краката, изгнил колан, стари ръкавели и тока. Разкопаха още малко отстрани и почистиха пръстта от старите потъмнели кости.
Д’Агоста се изправи, огледа реката за някакъв знак за полицейския кораб, и освети наоколо. Скелетът лежеше с лице надолу, ръцете и краката бяха спретнато прибрани, пръстите на краката — обърнати навътре. Пендъргаст посегна и вдигна няколко изгнили парчета от дрехите около скелета, като разкри горната му част; след това пусна всичко в сандъчето. Ножът стърчеше от гърба, беше забит до дръжката в лявата плешка, непосредствено над сърцето. Д’Агоста се вгледа внимателно и забеляза нещо, което приличаше на сериозна фрактура в задната част на черепа.
Пендъргаст се наведе над импровизирания гроб и направи серия снимки на скелета от различни ъгли. След това се изправи.
— Да го преместим — каза той.
Докато Д’Агоста държеше фенерчето, агентът вдигаше костите една по една с върха на лопатката, като започна от тези на краката и продължи нагоре, подавайки ги на Д’Агоста да ги прибере в сандъчето за доказателства. Когато стигна до гръдния кош, той бавно извади ножа от почвата и го вдигна нагоре.
— Виждаш ли това, Винсънт — попита той, като сочеше. Д’Агоста насочи лъча към предмет от ковано желязо, приличен на дълъг клин или лост. Единият му край беше огънат върху костите в горната част на ръката на жертвата. Дългото острие на клина беше заровено дълбоко в пръстта. — Прободен в гроба. Прикован.
Пендъргаст го измъкна и го сложи при другите останки.
— Любопитно. А това… виждаш ли това?
Сега Д’Агоста насочи фенерчето към тила на жертвата. Още можеха да се видят останките от тънка, усукана връв от коноп, здраво стегната около костите на врата.
— Задушен — каза Д’Агоста. — Това нещо направо го е обезглавило.
— Наистина. Хиоидната кост е почти раздробена. — Пендъргаст продължи зловещото си занимание.
Скоро единственото, което остана, беше черепът, забит с лице в пръстта. Пендъргаст изрови него и челюстната кост с малко джобно ножче, почисти ги и ги отдели едно от друго, след което ги обърна нагоре с острието на ножчето.
— О, боже! — Д’Агоста отстъпи назад. Устата беше затворена, но пространството зад зъбите, където е бил езикът, беше пълно със зеленикавобял прашец, размесен сред забъркани конци. Отпред се подаваше извит нагоре конец, единият му край беше прокаран между два зъба.
Пендъргаст измъкна конеца и го огледа, подуши черепа, взе малко количество от прашеца и го разтърка между палеца и показалеца си.
— Арсеник. Устата е била пълна с него, а устните — зашити.
— Исусе. Що за самоубийство да се удушиш с нож в гърба и да напълниш устата си с арсеник? Според мен хората, които са го погребали, би трябвало да забележат.
— Първоначално тялото не е било погребано така. Никой не погребва мъртвец с лицето надолу. След като близките заровили тялото, някой друг — тези, които вероятно, хм, са „реанимирали“ трупа — са се върнали, изкопали са го и са го подредили по този специален начин.
— Но защо?
— Достатъчно често срещана церемония в оби. За да го убият втори път.
— За какво, по дяволите?
— За да са сигурни, че е много, много мъртъв. — Пендъргаст се изправи. — Както ти вече забеляза, Винсънт, това не е било самоубийство. Нито пък нещастен случай. Всъщност, след като е бил убит дважди, вторият път с арсеник и нож в гърба, изобщо не може да има съмнение. След първоначалното погребение този мъж е бил изровен — изровен
— Казваш, че от Вилата са го отвлекли или вербували, превърнали са го в зомби, накарали са го да убие онзи архитект по дизайна и комисаря по парковете — и всичко това, за да не бъде разрушена църквата им?
Пендъргаст махна с ръка към трупа.
— Ecce signum32.
44.
Д’Агоста отпи една глътка кафе и потръпна. Това бе петото му кафе за деня, а още нямаше пладне. Разходите за напитки в Старбъкс бяха станали разорителни и така той се бе върнал към черния катран, произвеждан от древната кафе машина в стаята за почивка в дъното на коридора. Докато сърбаше, погледна към Пендъргаст, който седеше в ъгъла, потънал в мисли, събрал върховете на пръстите си.
Внезапно до слуха му достигна раздразнен глас откъм коридора — някой искаше да се срещне с него. Звучеше познато, но Д’Агоста не можа веднага да се сети. Той стана и надникна през вратата. Един мъж в кадифено сако спореше с една от секретарките.
Секретарката вдигна поглед и го видя.
— Лейтенант, казвам на този господин, че трябва да предаде съобщението си на сержанта.
Мъжът се обърна.
— Ето ви и вас!
Това беше онзи продуцент на филми, Естебан. С превръзка на челото.
— Сър — каза секретарката, — трябва да си запишете час за среща с лейтенанта…
Д’Агоста му махна с ръка.
— Шели, ще разговарям с господина. Благодаря.
Д’Агоста се върна в офиса си и Естебан го последва. Когато забеляза Пендъргаст, седящ мълчаливо в ъгъла, той се намръщи; при първата им среща в имението на Естебан в Лонг Айлънд между двамата мъже бяха прехвърчали искри.
Д’Агоста седна уморено зад бюрото си, а мъжът се разположи на стола срещу него. Имаше нещо в този човек, което Д’Агоста не харесваше. И главното — мъжът беше самодоволен фукльо.
— Какво е това? — попита Д’Агоста и посочи превръзката му.
— Нападнаха ме — каза Естебан. — Вижте! Нападнаха ме с нож!
— Подадохте ли оплакване в полицията?
— Какво, по дяволите, си мислите, че правя сега?
— Господин Естебан, аз работя в отдел „Убийства“. Ще ви изпратя при друг разследващ полицай…
— Това е опит за убийство, не е ли така? Бях нападнат от
Д’Агоста спря. Пендъргаст бавно вдигна глава.
— Извинете ме… зомби ли казахте? — попита Д’Агоста.
— Точно това казах. Или някой, който се държеше като зомби.
Д’Агоста вдигна ръка и натисна интеркома.
— Шели? Изпрати ми веднага един разследващ полицай, за да снеме свидетелски показания.
— Разбира се, лейтенант.
Мъжът се опита да говори отново, но Д’Агоста го възпря с ръка. След минута влезе един полицай с дигитален микрофон и Д’Агоста му кимна да седне на свободния стол. Той включи микрофона, след което Д’Агоста се обърна към Естебан:
— Добре, господин Естебан. Нека чуем историята ви.
— Снощи останах до късно да работя в офиса си.
