Вуду

куката, огледа я внимателно, после я остави на масата. Като използва карфицата с изключителна прецизност, той свали няколко люспици от материала, напластен близо до дръжката, и го сложи в една епруветка. Взе тампон, навлажни го в едно от шишенцата, мина с него по дължината на куката, после запечата тампона в друга епруветка. Повтори процедурата с няколко от ножовете, дръжките и остриетата, като всеки тампон се слагаше в съответна малка епруветка. После, като използва капкомер, добави реагенти към всяка. Само първата епруветка промени цвета си.

Той се изправи.

— Колко странно. — Лабораторното оборудване изчезна в кожената торбичка също така бързо, както се бе появило. Пендъргаст дръпна ципа й и я върна обратно в джоба на сакото си.

После се оправи и кръстоса ръце пред гърдите си. Всички го гледаха.

— Да? — попита той невинно.

— Господин Пендъргаст — каза Лора, — ако няма да ви затрудня много, бихте ли споделили с нас плодовете от вашия труд?

— Боя се, че предпочитам да работя по-скоро сам.

— Колко жалко — присви устни Лора.

— Чували ли сте за Уейд Дейвис, канадски етноботаник и книгата му, която излезе през 1988-а година — „Прекосяване на мрака: Етнобиологията на хаитянските зомбита“?

Хейуърд продължи да го гледа, без да казва нищо.

— Изключително интересно изследване — продължи Пендъргаст. — Препоръчвам ви го настоятелно.

— Ще го поръчам по „Амазон“ — кимна тя.

— Изследванията на Дейвис показват, че жив човек може да бъде зомбиран, като му се поставят два специални химикала, обикновено през рана. Първият прах има за основна съставка тетродотоксин — същият токсин, намиращ се в японския рибен деликатес фугу. Вторият е свързан с екстракт от подобно на татула растение. Определена комбинация от тези субстанции, вкарана в съответната доза, може да държи човек в близко до смъртта състояние дни наред, мобилен, с минимална мозъчна дейност и несамостоятелна воля. Накратко, според теорията, с определени химически съставки може да се създаде действително зомби.

— И вие открихте тези химически съставки? — попита Хейуърд с хаплив тон.

— Това е изненадата. Не ги открих — нито тук, нито в независимите тестове, които проведох във Вилата. Трябва да призная, че съм изненадан и разочарован.

Тя се обърна рязко настрана.

— Донесете следващата партида доказателства. Загубихме достатъчно време с това.

— Открих, обаче — добави Пендъргаст, — че по куката има човешка кръв.

Настъпи тишина.

Д’Агоста изсумтя, обръщайки се към сбръчканата служителка.

— Искам ДНК тест на тази кука, прекарайте я през базата данни, тест за наличие на човешка тъкан, също така. Всички тези инструменти да бъдат изследвани както за човешка, така и за животинска кръв. Уверете се, че по дръжките има отпечатъци от пръсти — трябва ми списък на всички, които са ги докосвали. — Той се обърна към Пендъргаст. — Имаш ли идея за какво може да е тази кука?

— Признавам, че съм объркан. Мосю Бертен?

Бертен изглеждаше силно развълнуван. Той направи знак на Пендъргаст да застане на една страна.

— Mon frere30, не мога да продължа — произнесе той с нисък, напрегнат шепот. — Болен съм, казвам ти — болен! Това е работа на онзи жрец, Шариер. Магията му за смърт — ти още ли не я усещаш да действа?

— Чувствам се добре.

Хейуърд премести погледа си от тях към Д’Агоста и поклати глава.

— Трябва да тръгваме — каза Бертен. — Трябва да се приберем вкъщи. Нуждая се от сироп — трябва да сръбна сироп. От онзи слабия — знам, че имаш! Нищо друго няма да ме успокои.

— Ще се успокоите, ще се успокоите, учителю. Съвсем скоро. — След това, като се обърна към групата, Пендъргаст произнесе по-високо: — А сега, ще бъдете ли така добър да изследвате тази кука, мосю?

Бертен пристъпи напред неохотно, наведе се предпазливо към предмета и подуши. Той се потеше обилно и лицето му беше подпухнало. Дишането му прозвуча като хриптенето на стара гайда в малка стая.

— Колко странно. Никога не съм виждал нещо подобно преди.

Повторно подушване.

— И миниатюрния ковчег, който взехме от урната на Фиъринг. Това е работа на една и съща секта.

Бертен се приближи с още една крачка към малкото ковчеже. Капакът му сега бе на място: направен от кремаво оцветена хартия, украсена ръчно с черепи и дълги кости в черно мастило. Беше сложно сгъната, като оригами, за да прилепва плътно върху ковчежето от папиемаше.

— Муската, нарисувана върху този хартиен капак — каза Пендъргаст. — С какъв Лоа се идентифицира?

Бертен поклати глава.

— Не ми е позната. Бих допуснал, че е тайна, известна само на някоя единична секта оби. Каквато и да е, тя е много странна. Никога не съм виждал такава. — Той протегна ръка — и я дръпна мигновено назад, когато служителката изцъка с език, — след което я протегна отново и взе капака.

— Оставете го долу — произнесе рязко жената.

Бертен завъртя внимателно капака в ръце, като се взираше в него напрегнато и си мърмореше под нос.

— Господин Бертен — каза Лора с предупредителен глас.

Бертен изглежда не я чу. Въртеше хартиената конструкция в ръцете си, първо на една страна, после на друга, и продължаваше да си мърмори. След което с внезапен удар на пръстите си я разкъса на две.

Изпод гънките отдолу се посипа сивкав прах по панталоните и обувките му.

Той се дръпна назад от потрес и ужас, а хартиените ленти се разлетяха. Възрастната служителка направи опит да ги събере и започна да сипе забележки. Едрият мъж, който досега бе стоял мълчаливо в ъгъла, хвана Бертен за яката и го повлече навън, извеждайки го от стаята за доказателства. Пендъргаст клекна със скоростта на нападаща змия, извади малка епруветка от джоба на сакото си, започна да събира сивия прах и да я пълни с него. А Хейуърд стоеше сред всичко това и гледаше Д’Агоста, сякаш казваше: Предупредих те. Предупредих те.

43.

Проктър спря Ролса на пустия паркинг зад бейзболното игрище в края на Инууд Хил Парк и изключи фаровете. Когато Пендъргаст и Д’Агоста излязоха от колата, Проктър отиде до багажника, отвори го и извади оттам дълга брезентова торба с инструменти, пластмасово сандъче за доказателства и метален детектор.

— И мислиш, че няма никакъв проблем просто да оставим колата? — попита със съмнение Д’Агоста.

— Проктър ще я наблюдава. — Пендъргаст взе брезентовата торба и я подаде на Д’Агоста. — Да не си губим времето тук, Винсънт.

— Няма.

Той преметна торбата през рамо и те тръгнаха напряко през празните бейзболни ромбове към гората. Погледна часовника си: два след полунощ. Какво правеше? Току-що бе обещал на Хейуърд, че няма да позволи Пендъргаст да го въвлече в някакви неразумни действия — а ето го сега, посред нощ, на експедиция за отвличане на тяло в обществен парк, без разрешение или съдебна заповед. Думите на Хейуърд още звучаха в главата му: „Като знам как събира доказателства, съмнявам се, че Пендъргаст може да обвини виновниците в съдебната зала. Може би не е случайно, че умират преди процеса.“

— Припомни ми пак, ако обичаш, защо се промъкваме като крадци на гробове? — каза той.

— Защото сме крадци на гробове.